Меню
Меню
Българите в Кавказ и Армения (II – X век)
Книгата „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

Българите в Кавказ и Армения (II – X век)

Историята на българите в Кавказ и техните преселения южно от великата планина досега не са били обект на по-обстойно проучване от страна на български изследователи. В действителност кавказкият период от българската история е една изключително важна брънка от нашата стара история. Без нейното възстановяване е невъзможно качественото сцепление между балканския и средноазиатския период. Подробното изследване на българското присъствие в Кавказ осигурява мощен трамплин, в това число и топонимичен, най-малкото за локализиране с по-голяма точност на българските местоживелища в Средна Азия, послужили като изходна точка за миграции към Европа.

  • Език: български език, с резюме на английски език
  • Корици: меки корици
  • Размери: 16.5 x 23.4 см
  • Страници: 664 стр.
  • Автор: д-р Петър Голийски
  • Издателство: ТАНГРА ТанНакРа
Моля, първо изберете разновидност.
18,00 лв. В наличност
Стара цена:
Спестяваш:
Няма наличност
В наличност

Книгата „България и Македония. История и политика. Първа част“ с издания на български и английски език

Безплатна доставка за всички поръчки на стойност над 99 лв. | Онлайн книжарница ТАНГРАБезплатна доставка

Безплатна доставка за всички поръчки на стойност над 150 лв. и фиксирана цена на доставката от 6 лв. за всички останали поръчки (на територията на Република България).

Можете да заплатите Вашата поръчка по банков път или с наложен платеж (пощенски паричен превод) | Онлайн книжарница ТАНГРАБързи и сигурни плащания

Вие избирате как да заплатите Вашата поръчка - по банков път или с наложен платеж (пощенски паричен превод).

14 дни право на връщане | Онлайн книжарница ТАНГРА14 дни право на връщане

Можете да върнете закупения от Вас продукт до 14 дни от датата на доставка. Продуктът трябва да бъде със запазен търговски вид.

Предговор на книгата „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

Историята на българите в Кавказ и техните преселения южно от великата планина досега не са били обект на по-обстойно проучване от страна на български изследователи. В действителност кавказкият период от българската история е една изключително важна брънка от нашата стара история. Без нейното възстановяване е невъзможно качественото сцепление между балканския и средноазиатския период. Подробното изследване на българското присъствие в Кавказ осигурява мощен трамплин, в това число и топонимичен, най-малкото за локализиране с по-голяма точност на българските местоживелища в Средна Азия, послужили като изходна точка за миграции към Европа, както и дава стабилна основа за синхронизиране на исторически събития и процеси, свързани с българите и с цялостната историческа и етническа еволюция на пространствата от Тян Шан до река Дон до втората половина на VI век сл. Хр.

Съществена слабост, допускана от нашата историческа (и археологическа) наука, е прекаленото ангажиране в района на Придонието и Приднепровието и пренебрегването на Кавказкия регион. За тези земи писмените сведения, свързани с българите, са откъслечни и бегли, докато за Кавказ са несравнимо по-изобилни. Отделни аспекти от българо-кавказката проблематика са засягани в България от автори като Васил Златарски, Димитър Димитров, Цветелин Степанов, Петър Добрев, Веселин Бешевлиев, Димитър Ангелов и др. Най-подробни досега исторически проучвания по темата са на проф. Атанас Стаматов (1997 г.) и на Димитър Табаков (1999 г.), но и те не обхващат цялостно проблема. До 1989 г. в България не се наблюдаваше дори някакъв що-годе по-сериозен научен интерес към въпроса за българското присъствие в Кавказ и Армения през Ранното средновековие. Достатъчно красноречив пример за това е поместената в монографията на акад. Димитър Ангелов „Образуване на българската народност“ карта, изготвена от чл.-кор. Петър Коледаров, от която можем да разберем, че Вундовите българи са се заселили не в Северозападна Армения (Вананд), а около езерото Ван (очевидно връзката е направена на базата на звукова прилика между двете имена, а не на изследване на изворите). Географската (а оттам и историческата) грешка в картата е от порядъка да поставим София на мястото на Стара Загора. Макар че през последните десетина години се наблюдава повишен интерес от страна на българските изследователи към Кавказкия регион, все още у нас липсва цялостен опит да се проследят и свържат в стройна картина събитията и процесите в Кавказ и южно от него в периода II – VI, та дори и до X век. С оглед на някои нови извори това може да бъде направено на едно сравнително задоволително равнище.

В чужбина на този проблем като че ли е отделяно повече внимание от учени като Михаил Артамонов, Яков Федоров и Гаджи Федоров, Сара Ашурбейли, Юсиф Джафаров, В. А. Гадло, М. Г. Магомедов, В. Генинг и А. Халиков, Н. Я. Мерперт и др. Обикновено в съветските (руските) издания за ранната история на Кавказ по една или друга причина се избягва обстойно разглеждане на българската роля в събитията от този ранен период, както и се отделя много малко внимание на въпроса за ролята на българите в етногенезиса на част от съвременните кавказки народи. Например в книгата на В. А. Гадло „Этническа история Северного Кавказа (IV – X в.)“ с обем от над 200 страници на българите са отделени не повече от 15. И то като се има предвид, че В. А. Гадло признава българския характер на Хумаринското градище и на редица археологически паметници от български произход северно от Кавказ и в Придонието. С една дума, В. А. Гадло не може да бъде обвиняван в някаква съзнателна научна недобросъвестност, а по-скоро в следване на десетилетната инерция, характерна за съветските (украинските и най-вече руските) учени, които без съмнение изпитваха (а и днес изпитват) особено неудобство, когато се сблъскват с народ като българския, считан за „по-малък славянски брат“, засенчен от великата Русия, но който е населявал Кавказ, Придонието и Приднепровието векове преди на историческата карта да са съществували наченки на (Киевска) Русия. Затова нерядко археологически находки или пък писмени сведения, свързани с българите, се приписват на авари, хуни, печенеги, сармати и прочее историко-политически безопасни вече отдавна изчезнали народи. Или пък направо се поставя безличният етикет „кочевники“ (номади), както преди време покойният Георги Костов забелязва при посещенията си в украинските музеи. Какво да кажем и за новото „изобретение“ на някои украински учени, че гробът на Аспарух при Вознесенка бил всъщност на киевския княз Светослав и монограмът върху сребърния орел се четял не ЕСПОР, а ПЕТРОС, тоест той бил част от съкровището на българския цар Петър, заграбено в 970 г. от княз Светослав.

У повечето азърбайджански автори пък се наблюдава склонност към обявяване за тюрки или хуни на всички племена в Кавказ от Ранното средновековие, като се изключат аланите и сарматите, както и отсъствие на сериозни усилия да се установи какви собствено народи се крият под събирателното название „хуни“ от изворите. Върхът на тази тенденция достига азърбайджанският учен Гиясаддин Гейбулаев, от когото можем да се „убедим“, че турите не са неперсийски иранци, а чисти тюрки, че през VII в.пр.Хр. – IV в.сл.Хр. сарматите и скитите (поне част от тях) от Долното Поволжие са били тюркоезични, а същото важало и за саките, заселили се в древността в Кавказка Албания. Най-сериозният аргумент в полза на тази „теория“ е приликата на антропологическия и археологическия материал от Долното Поволжие, Причерноморието, Приуралието и Казахстан с този от Южен Сибир и Алтай. А Алтай отколе се счита за люлка на тюрките (Гейбулаев, Гиясаддин, Топонимика Азербайджана. Баку, 1986, с. 25 - 27 и сл.). Разбира се, нито дума, че преди 3000 години там са живеели скити. Този „научен“ метод е уникален – чрез приликата на находките от в немалка степен стандартизирания номадски битов реквизит се извежда тюркоезичността на скити и сармати. Това е несъмнен „научен“ принос – откриването на взаимозависимостта между материалната култура и езика. Така потомците след 2000 години ще бъдат сигурни, че страните, в които фирмата „Макдоналдс“ днес има клонове, са били населявани от англоговорящи американци. Другият „сериозен“ аргумент на Г. Гейбулаев е подхвърленото от Ф. Г. Мищенко през 1896 г. предположение, че царските скити били тюркоезични. По-нататък вече се „убеждаваме“, че купища арменски, албански и грузински топоними, фиксирани в изворите през Ранното средновековие, са чиста проба тюркски. Тюркизирането на арменските топоними се обяснява на базата на „доброто познаване“ от Г. Гейбулаев на староарменския език, с който дори обикновеният арменец не може да се оправи. „Тюркските“ арменски топоними като че ли „неочаквано“ изникват в навечерието на армено-азърбайджанския конфликт за Нагорни Карабах, но това без съмнение няма политически мотиви. И така, от Гиясаддин Гейбулаев разбираме, че сарматите и скитите са шампионите по древност на тюрките. Според историците от Анкара обаче такива са хуните и българите, като последните са и шампионите в културното развитие на древните тюрки, техен цивилизационен локомотив, който ги изтегля от глухата линия на културната изостаналост. По същата причина неотдавна кан Кубрат бе обявен за турчин. Така че проблемът какви са българите все още не е „решен“ от турските и азърбайджанските историци. Но не следва да губим надежда – щом чуждите историци са се заели с този въпрос, той несъмнено ще бъде изяснен „обективно“.

Протюркската позиция е разбираема с оглед на желанието на тюркоезичните азърбайджанци да поставят хронологичното начало на тюркското етническо присъствие в Кавказ колкото може по-назад във времето. Дали обаче това е обективен научен подход? Едно изключение от тази обща тенденция е азърбайджанският учен Юсиф Джафаров, който, макар и да хунизира и тюркизира всички българи в Кавказ през периода II – VII век, поне добросъвестно и което също е важно, добронамерено се опитва да очертае реалната им роля сред народите в региона през тази отдалечена епоха.

Проблемите около българските миграции в Армения като цяло не представляват особен интерес за арменската историческа наука, за нея това е периферна тема, свързана със „северните народи“ на арменските хронисти. Впрочем слабата заинтересованост (не че липсва изобщо) на арменските учени от тези въпроси е разбираема и не е осъдителна, тъй като изворовите сведения за кавказките народи рядко засягат пряко арменската история, следователно това е чужд проблем. Жалко обаче, че той трябва да се решава с помощта на оскъдната арменска (и то основно преводна) литература в България, докато историческите публикации и извори в арменските библиотеки и книгохранилища са практически неизползваеми за български изследователи.

Изобщо в момента положението с най-ранната българска история и отношението ни към нея, съпоставено с позициите на турски, руски, украински, унгарски и други учени, опитващи се да черпят дивиденти (в това число и политически) в полза било на пантюркски или на панславянски идеи, може да се сравни с една английска карикатура от началото на XX век, иронизираща британската система на свободна търговия. Около отрупано с плодове дърво с надпис „Free trade“ са застанали французинът, германецът, холандецът, руснакът и т. н. и с пълни шепи късат от него. Само англичанинът спи под дървото с празна кошница. Дано само и ние след време не започнем да се оглеждаме като катерички на обрулен орех. Затова напълно съм съгласен с обобщението на Александър Алексиев – Хофарт: „Елиминирането на българския духовен свят като фактор в изследването ни изправя единствено пред възможността да бъдем употребени. Компромисът да се престорим, че няма такъв автентичен духовен пласт, който да защити българския произход, наля инициатива в паразитиращите около въпроса амбиции. Тази ситуация роди няколко рафта трудове, които натрапчиво сочат като български късния тюркски произход или ни хвърлят в дебрите на хунската „цивилизация“. Лишената от самочувствие българска кауза е тук само за да се разпоредят с имуществото ѝ".

С оглед на тези набелязани трудности и проблеми настоящата книга е опит на базата на достъпните в България извори и изследвания и доколкото позволяват познанията на автора, да се очертаят събитията и процесите в Северен Кавказ и Задкавказието в периода от II до X век, като се набляга не толкова на съпоставка на професионални мнения на учени, колкото на директно боравене с писмените исторически извори, съчетано с лингвистичен анализ. Използването на археологически материал е сведено до минимум и има второстепенна спомагателна роля.

Освен вече добре или по-малко известните хроники на Мовсес Хоренаци, Мовсес Каланкатуаци, Йованес Драсханакертци, Йелише за целите на настоящото изследване е привлечена и много ценната „История на Сюник“ на Степаннос Орбелян (XIII век), историята на Ухтанес, историята на Товма Арцруни, историята на Лазар Парпеци, историята на Йовхан Мамиконеан, историята на Вардан Велики, волжкобългарският сборник с летописи „Джагфар тарихи“ и други почти или изцяло непознати на българския читател и историк източници. Поместени са цели пасажи от въпросните малко известни арменски източници, така че настоящото изследване има не само аналитичен, но и в някаква степен христоматиен характер.

Повечето използвани арменски извори са във френски или руски превод. В България набавянето на автентични арменски текстове е въпрос единствено на късмет или на лични познанства. В тази връзка искам да отправя специалните си благодарности към моя някогашен преподавател и понастоящем колега г-н Агон Орманджиян за това, че беше така добър да ме снабди с някои редки материали.

Тъй като арменските автори са превеждани от различни автори, в тях цари голям хаос при транскрибирането и транслитерирането на лични имена и топоними. Те са предавани било според съвременното западноарменско произношение, било според съвременното източноарменско с влияние на руската традиция на замяна на „х“ с „г“. При това положение редица топоними например, свързани с българите, оставят „скрити“ и трябва да се „дешифрират“. Ако въпросните термини от изворите бъдат оставени в транскрипцията и транслитерацията на преводачите им от XIX и XX век, невладеещият арменски език читател може да стигне например дотам, че да помисли две различни предавания на едно и също име за две коренно различни имена. С оглед на това, а и с оглед на реалното им звучене през съответната епоха всички топоними и антропоними са унифицирани съгласно фонетичните норми на староарменския език до X – XI век. Там, където те са предадени според нормите на средноарменския или новоарменския, изрично е посочено и староарменското им четене с оглед на синхронизирането им с по-старите източници. Това важи и за имената на самите стари арменски автори.

Що се отнася до терминологията, принципно в текста е използвано названието „българи“, а не „прабългари“, „древни българи“, да не говорим за фантастични обозначения като „хуно-българи“ или „тюрко-българи“. Във всички извори българите са записвани като „българи“ или например като „хуни“ или под други названия, но никога чрез някакво двойно име от горния тип. Когато руската и унгарската школа въведат понятията „турко-маджари“ или „нормано-славяни“, тогава може да се помисли за използване на „хуно-българи“ или „тюрко-българи“. Странно е обаче, че на унгарците или руснаците и през ум не им минава да се нарекат тюрко-маджари и нормано-славяни, макар че (особено първите биха имали доста основания да го сторят. Или може би съвременните маджари или руснаци са пълно копие на някогашните за разлика от съвременните българи и техните предци?

В някои редки случаи, при които се срещат „древни българи“, „древнобългарски“, термините са използвани за по-голяма яснота (основно лингвистична), за да отразят известна разлика между българите преди X век и по-късните. С това не се цели внушение, че между българите от XIII или XX век и тези от VII век съществува непреодолима пропаст. Разликите са най-вече на ниво език, религия, манталитет и донякъде и генетично отношение поради претопяването на известно количество славяни и траки от българите. Старата българска културна матрица обаче не изчезва безследно и за кратко време тя по-скоро представлява един вариативен метаморфозиращ модел, който търпи промени, но винаги оцелява – в полза на такова твърдение съществуват множество данни от различно естество. Например огромен процент от етнографските особености на някогашните българи не са изчезнали и днес. Затова навсякъде, където се среща двойката „българи“ спрямо „славяни“, се има предвид именно българи и славяни, а не „прабългари, първобългари“ и „славяни“ или каквото и друго да се измисли за тяхното назоваване.

Надявам се събраните изворови данни и направените изводи да послужат като отправна точка и източник на идеи и за други изследователи на българската древност. Храня надеждата също така, че редицата факти и събития от дългата, интересна и често трагична история на арменския народ, свързана с нашата стара история, ще бъдат интересни за българския читател и ще предизвикат симпатия към нашите арменски съотечественици, които, въпреки че живеят редом до нас, са ни познати основно с вицовете за Радио Ереван и тези за Крикор и Гарабет.

Петър Голийски

Съдържание на книгата „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

I. Предговор / 9

II. Въведение / 17

III. В подножията на Кол / 37

IV. Българите северно от Кавказ през II – VI век / 199

V. Преселенията на българи южно от Кавказ през VI век / 426

VI. От нашествието на тюрките до походите на Светослав / 473

VII. Послеслов / 579

VIII. Библиография / 584

IX. Приложения

IX. 1. Хронологична таблица / 597

IX. 2. Хронологична таблица на владетелите / 607

IX. 3. Извадка от църковните приходи / 612

IX. 4. Сведения за Кавказ от стари пътешественици / 616

IX. 5. Илюстрации / 619

IX. 6. Показалци / 628

IX. 7. Речник на по-често срещаните арменски термини / 642

X. Summary / 643

XI. Карти / 649

Творчески колектив на книгата „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

Автор: д-р Петър Голийски

Коректор: Виолета Андреева

Оформление на корицата: Георги Иванов

Печат: „ОБРАЗОВАНИЕ И НАУКА“ ЕАД

Детайли за книгата „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

Име на книгата: „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

ISBN: 978-954-9942-90-3

Автор: д-р Петър Голийски

Издателство: ТАНГРА ТанНакРа

Година: 2006 год.

Език: български език, с резюме на английски език

Корици: меки корици

Формат: 16 / 70 / 100

Размери: 16.5 x 23.4 см

Страници: 664 стр.

Тегло: 0.900 кг

Представяне на д-р Петър Голийски – автор на книгата „Българите в Кавказ и Армения (II – X век)“

Петър Голийски е роден на 4 август 1976 г. в град Троян. Завършил е езикова гимназия в Ловеч през 1995 г. През 2000 г. завършва арменска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През април 2005 защитава докторска дисертация на тема „Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през Средновековието". Води учебни занятия като главен асистент в секция „Арменска филология“ в катедра „Класически Изток“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на историята и митологията на дунавските и волжките българи преди приемане на християнството, респективно на исляма, както и в областта на историята и културата на народите от района на Кавказ и Средна Азия. Автор е на книгата „Зиези, от който са българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология“. Има публикации в сборници и периодични издания.

Българите в Кавказ и Армения (II – X век)

Българите в Кавказ и Армения (II – X век)

18,00 лв. В наличност
Стара цена:
Спестяваш:
В наличност
Няма наличност
Сравнение на продукти

Сайтът на онлайн книжарница ТАНГРА използва „бисквитки“. Това са са малки текстови файлове, които се зареждат в браузъра ви и се съхраняват на вашето устройство (компютър, лаптоп, телефон, таблет и др.). Използваме ги, за да осигурим нормалната работа на сайта, за да съхраняваме информация за вашите предпочитания, за да ви предложим персонализирано съдържание и реклами, за да можете да използвате функционалности и услуги, предлагани от нашите партньори, за да анализираме посещенията (трафика) на сайта ни и др.

Натиснете бутона „Приемам всички бисквитки“, за да разрешите използването на всички бисквитки, или използвайте бутона „Нacтpoйки на бисквитките“, за да зададете вашите предпочитания.

Научете повече за използваните от нас „бисквитки“ в Политиката ни за поверителност и Политиката ни за използване на „бисквитки“.