Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.

Увод на книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

Българите „откриват Америка“ късно – едва през втората половина на XIX век. Причините за това са обективни. На първо място, до 1878 г. този славянски народ се намира под чужда власт – в границите на Османската империя. Липсата на свое правителство, дипломатически представителства в чужбина и редовни параходни връзки между Балканите и САЩ не позволява българи да се отправят на рисковани пътувания по посока на Америка или Австралия. Освен това до края на XVIII век Великите сили, заели доминиращи позиции в териториите зад океана, контролират притока на новата емиграция в своите колонии. По този начин те се стремят да се запазва желаното от тях съотношение на етносите там. Така се гарантира стабилност на властта, упражнявана от метрополиите сред населението в колониите. Специално Австралия до средата на XIX век е място за заточение и на каторжници, поради което и неизвестностите от пътуванията зад океана са безброй. Сложността на процесите, свързани с формирането на новите нации и изграждането на тяхната държавност в Новия свят, правят в допълнителна степен обстановката там несигурна. Има и друго – след завладяването на Югоизточна Европа от османците българите започват да прилагат „околобалканската емиграционна практика“. По различни причини – най-често репресии от страна на турската власт, индивидуално, групово или в големи маси те се изселват във Влашкото княжество, Австрийската империя, в Молдова, а от XVIII век – и в границите на разширяващата се Русия. Най-големите български поселения там възникват в Банат, Бесарабия, Таврия, Крим, Одеса и други части на двете съседни Велики сили. Така тези части от българското население, които са заплашени от удари на султанската администрация, намират спасение и възможности за стопански просперитет в „близката чужбина“. По време на зачестилите руско-турски войни в новото време управляващите в Петербург разработват и специална емиграционна политика. Тя поощрява българските изселници към усядане в новоприсъединените земи. Съдейства и за тяхното устройване там, за осигуряване на ново данъкоплатно население за руската държавна хазна. Тази практика обективно отслабва българското етническо тяло, но емиграцията в територии около Балканите решава проблема с физическото оцеляване на част от българския народ, чиято съдба на моменти е поставяна под въпрос. През епохата на Възраждането появилата се българска емигрантска диаспора обаче постепенно се превръща в нов, благоприятен външнополитически фактор. Той започва да изпълнява незаменима роля за националното стопанско, културно и политическо активизиране. Емигрантите живеят в по-свободна обществена среда и разполагат с възможности да предприемат по-решителни действия в подкрепа на формиращата се българска нация. В цялост важно е да се подчертае, че от момента на своята поява емигрантският политически фактор при българите не осигурява етнически контингент за реализиране на колониалната политика на свое правителство по отношение на други народи, какъвто е случаят с емиграциите, които се изливат към Новия свят от териториите на Великите сили в Западна Европа след XV век. При българите емиграцията в новото време се превръща в мощен стимулатор за икономическо, политическо и духовно модернизиране на собственото народностно битие. За да се активизират процесите, съдействащи за разрешаване и на основния проблем, стоящ пред българската нация до 1878 г. – освобождението и изграждането на независима държавна организация. Нещо повече – постепенно, благодарение на по-добрите условия за работа, именно емиграцията ще заеме лидерска позиция в общонародните усилия за възстановяването на свободната българска държавност. През 1811 г. епископ Софроний Врачански разработва в Букурещ първия цялостен политически проект в това направление. В специално изложение до генерал М. И. Кутузов Софроний предлага Русия да даде автономно самоуправление на тази част от българската „нация“ (терминът е на Софроний), която е заселена в Бесарабия. Тя да се ръководи от българска администрация в управленските, съдебните, училищните и църковните институции, така че там да се обособи една относително свободна (автономна) българска територия. От нея впоследствие да се разгърне организираната борба на нацията за възстановяване на независимата българска държава. В средата на XIX век сред балканската българска емиграция във Влашко възниква и действа ръководният център на организираното националноосвободително движение. А след Руско-турската война от 1877 – 1878 г. из средите на околобалканската българска диаспора в Княжество България се завръщат едни от най-дейните строители на Третата българска държава. Те дават крупен принос и в областта на политиката, и във военното дело, и в науката. Казано в обобщаващ смисъл, прекалено много, твърде сложни и важни са проблемите, които стоят пред българската нация между XVII и XIX век, за да може нейни представители да търсят лукса от едно пътуване до Новия свят с единствена цел бързото забогатяване. Каквато практика се налага сред народите на Западна Европа. Въпреки това факт е, че още от 30-те години на XIX век „темата Америка“ започва да прониква по различни пътища и сред българите. Най-напред Протестантската църква в САЩ изгражда на Балканите самостоятелна религиозна организация, която пуска корени в Мизия, Тракия и Македония. В резултат през Възраждането някои българи възприемат протестантството, за да си осигурят закрила от страна на посланиците на западни държави в Цариград. На 22 октомври 1860 г. протестантски мисионери основават мъжкото американско училище в Пловдив, а през 1863 г. отваря врати и протестантско девическо школо в Стара Загора. Същата година американските мисионери Кристофър Робърт и Сайръс Хамлин полагат основите и на известния Робърт колеж в Цариград. През американските светски и модерно устроени за времето си учебни заведения постепенно преминават много млади българи. Там те научават добре английски език, запознават се с историята, икономическото развитие и културния живот на САЩ. В резултат по този път сред българското общество още до Освобождението навлиза информация за живота и възможностите за личността в Новия свят. За негов първообраз тогава се приемат преди всичко САЩ. След Гражданската война и премахването на робството от президента Линкълн сред българската интелигенция се установява разбирането за предимствата на американската представителнодемократична политическа система. (В сравнение с държавните реалности и в републиканска Франция, и в монархическа Европа например.) На базата на новите духовни общувания през Възраждането и радикалните промени в живота на българската нация след Освобождението постепенно ще се преодолее и балканскорегионалният характер на старата емигрантска практика. През последната четвърт на XIX век приключва околобалканската емиграционна традиция в историята на българската нация. Стартира нов процес, свързан с пренасочването на мигриращите българи вече към Новия свят. В неговия ход, благодарение на българската диаспора, установила се там, между народите на България, Съединените щати, Канада, Австралия и Нова Зеландия ще възникнат първите трайни и полезни отношения. Преди още правителствата на тези държави да са положили основите и на официалните, двустранни, дипломатически, икономически и културни връзки с властите в София. Българската култура – на първо място кирилската азбука, книгата на литературен български език и в голяма степен православното християнско вероизповедание ще бъдат привнесени в задокеанските общества именно от новата българска емиграция. Така и тази славянско-православна духовност ще стане неразделна част от космополитната цивилизация на Новия свят. Приносът на българите в това отношение може да се сравнява само с онова, което реализира руската емиграция в Новия свят. Като градивен елемент в структурата на задокеанските общества българите ще окажат активно съдействие и на борбите за окончателното освобождение на Македония. В изпълнение на синовния дълг към отечеството българската диаспора зад океана ще създаде множество политически, културни, религиозни и други организации. Те ще продължат да обогатяват най-доброто от традициите на старата българска емиграционна практика – да играят важна роля в развитието вече и на свободната българска държава. Така емигрантската история на нашия народ ще премине в нова, по-висока фаза на развитие. При нея са много по-различни и дистанцията, от която изселниците ще работят в подкрепа на български каузи, и начините, по които ще се реализира тази дейност. Нови са и целите, които ще се преследват. Една проблематика с особена важност за съвременна България, чийто емиграционен процес след 1989 г. отбеляза безпрецедентна ескалация за всички времена. Днес близо 3 милиона българи са разселени по целия свят! Това е една нова българска етническа реалност на планетата, която изисква, на базата на традициите, да се осмислят променените роли, които българите по света могат и трябва да играят в развитието на своя народ през XXI век. Така че задълбоченото изучаване и правилното обяснение на историята, свързана със създаването, дейността и постиженията на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят, може да се превърне в първокласен информационен ресурс за разработване и реализация и на съвременната политика на Третата българска държава, свързана с емиграцията. Особено що се отнася до работата с тази безпрецедентно голяма отломка от националното тяло, пръсната днес по целия свят. Задача, която е една от основните научноизследователски цели на настоящия труд. По отношение предмета на изследването тук е наложително да се направят няколко важни уточнения: на първо място, не се изследват идеологията и практическата дейност на политически структури като Българския социалистически работнически съюз в Америка (БСРСА) и комунистическите групи, създали един ляв македонобългарски народен съюз (МБНС) през 30-те години на XX век. Защото част от тях (примерно БСРСА) не се интересуват от българската национална проблематика, а МБНС се издържа със средства на Коминтерна в Москва. Затова след 1934 г. емигрантите комунисти възприемат и пропагандират, дори в Северна Америка, идеята за наличието на „македонска нация“, различна от българската. Нововъзникналият БНФ начело с Г. М. Димитров (Гемето) през 1945 г. също е подчертано идеологизирана, но вече антикомунистическа организация. В началните десетилетия тя е и организационно слаба, тъй като емиграцията, отляла се от България след 1944 г., не е допускана в Северна Америка веднага. Главната цел на политическата реторика и практическите изяви на антикомунистите около Гемето в САЩ е свързана с отстраняването на БКП от властта в София при видимо подценяване на националнообединителната проблематика на нацията. (Като земеделец Гемето не се отличава с яснота във възгледите си за мястото на националната тематика в политическия процес). Докато българският емигрантски патриотичен фронт е ангажиран единствено с проблема за довършване на националното освобождение и обединението на разпокъсания си от Великите сили народ през 1878 г. и финансира сам цялата си дейност чрез материалната подкрепа на своите членове. Без да води системна борба срещу идеологията и практиката на властта, управляваща в София до и след 9 септември 1944 г. и да предлага инициативи за нейната подмяна с друга форма на държавно управление.

* * *

Първите българи се появяват в Северна Америка през 70-те години на XIX век. Развитието на този нов емиграционен процес в историята на нацията преминава през три периода. Първият обхваща времето от 1870 г. до края на столетието. В неговите рамки главно за САЩ се отправят към 500 души – предимно млади хора от Княжество България. Завършили Робърт колеж в Цариград или американските протестантски училища в Пловдив и Самоков, те знаят добре английски език. Определена част произхождат и от семейства, възприели протестантството. В резултат американските пастори в България съдействат за отпускането и на стипендии, с чиято помощ младите хора да добият висше образование в престижни американски университети. Сред първите българи, получили американски университетски дипломи, са журналистът Илия Йовчев, езиковедът професор Константин Стефанов, поетът и писател Стоян Ватралски, теологът Петър К. Дънов, историкът д-р Станислав Шумков, протестантският пастор Цвятко Багрянов, лекарите Христо и Иван Балабанови, Георги Чакалов, Иван Мишов, Васил Бозовски и др. Те завършват висшето си образование в Харвард, Лойола Юнивърсити, Вашингтон Юнивърсити в Сейнт Луис, университетите в Ню Йорк, Синсинати, Мичиганския университет в Детройт и др. До Балканската война измежду тези млади българи с висок авторитет се утвърждават 18 лекари, 7 зъболекари, 12 юристи, доста счетоводители, журналисти и дори един историк – общо над 50 души, които остават да работят в Съединените щати и вземат активно участие в живота на постепенно формиращата се българска емигрантска общност. Измежду тях излизат и онези млади българи, които полагат основите и разработват идейните позиции на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят. Така е формиран първият (сравнително най-тънък), но високообразован и авторитетен слой на българската диаспора в Новия свят – интелигентският.

Вторият период на българския емигрантски поток, насочен към САЩ (но вече и към Канада), обхваща предвоенното десетилетие на XX век. В неговите рамки рязко се променят причините, предизвикващи изселванията на българите от родното землище. Рязко се увеличава и контингентът на българското емигрантско тяло зад океана. За около четвърт век младите поколения в Княжество България осъзнават, че в разпокъсаната (по силата на Берлинския договор от 1878 г.) национална територия в родината трудно и бавно се правят „големи пари“. Така, че да се развие бързо печеливш и разрастващ се собствен бизнес. Междувременно бурното развитие на американската промишленост през последната четвърт на XIX век има нужда от работна ръка. Затова мощни американски корабособственици откриват много повече и по-удобни линии за презокеански пътувания. Включително и до някои от най-важните пристанища на Балканите, като Пирея, Цариград, Варна и Бургас. Всичко това облекчава възможностите да се стигне до Америка. През 1914 г. е открита и българската легация във Вашинтон. Ето защо от началото на XX век предприемчиви млади хора тръгват към Страната на неограничените възможности с амбицията да натрупат там по-бързо известен капитал. А след това, завръщайки се в родината, да закупят земя или да развиват частен бизнес. Така се оформя вторият слой на българското емигрантско тяло в Америка – икономическата емиграция.

При македонските българи ситуацията е още по-сложна. След Берлинския конгрес от 1878 г., по волята на Великите сили, Македония е оставена в границите на Османската империя, без промени в статута на населението. Поради това през последната четвърт на XIX век освен че срещат икономически трудности, поробените българи там са подложени на системен терор. Ето защо те създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), която застава начело на борбата за свобода и самоуправление. Връхна изява на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. След неговия погром за хиляди българи, взели участие в събитията, става практически невъзможно да останат по разорените си родни места. Тези хора започват да емигрират масово – в началото към свободното Княжество България. Част от тях обаче след това реемигрират към Северна Америка. Така българската диаспора в Новия свят се прелива освен в САЩ и в Канада. Положени са основите вече и на един трети слой, който може да се определи условно като българска политическа емиграция зад океана.

Следващият период, свързан с цялостната еволюция на емиграционния процес от българското етническо землище към Новия свят през XX век, съвпада с десетилетията след Първата световна война. Разпокъсването на Македония по силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. интензифицира още по-рязко емиграцията на македонските българи. Една част от тези хора тръгват освен към Съединените щати и Канада вече и към Австралия, а след Втората световна война – и към Нова Зеландия. До Балканската война общият брой на българите в Новия свят варира между 50 и 70 хиляди души. Числата постоянно се променят, тъй като в емигрантската общност текат процеси на прииждане и завръщане. До края на второто десетилетие на XX век съотношението между тези, които са родени в границите на Княжество България, и онези, придошли от поробена Македония, е приблизително равно. Общият език, еднаквите семейно-битови традиции, в които са възпитани тези хора, както и привързаността им към единната източноправославна вяра сплотяват изселниците от Княжеството и от Македония. Обединяващият всички българи идеал – да видят Македония свободна, а нацията обединена в една силна и модерна държава, стабилизира допълнително единството между всички българи в Северна Америка. В резултат те създават поредица общи и активни патриотични политически организации. В края на 90-те години на XIX век в САЩ действат патриотичните дружества „Левски“. След избухването на Илинденското въстание през 1903 г. в САЩ е създаден Българо-американски комитет, който организира събирането на помощи за пострадалото население в Македония. В хода на Балканската война са положени основите на Македонобългарски народен съюз, който през 1915 г. се преименува на Български народен съюз (БНС). През декември 1918 г. в Чикаго е основан Македонобългарският централен комитет (МБЦК), който полага усилия да спечели американската дипломация в подкрепа на българската кауза по време на Парижката мирна конференция. Със своите изяви тези важни родолюбиви структури гарантират еволюцията и обогатяват изявите на общобългарския емигрантски патриотичен политически фронт. През XX век той ще положи големи усилия за защита националните интереси на своя народ. Ще възникнат и ценни политически и културни традиции. Проучванията в тази област на българското историческо минало са сред сравнително новите постижения на академичната наука – и в нашата страна, и в чужбина. Причините за това са много и все обективни. На първо място, от значение е фактът, че Новият свят отстои на повече от 10 хиляди километра от българското етническо землище. Поради това, за разлика от предосвобожденския период, от Америка по-трудно са изпращани редовно трайни източници на информация (документи, вестници, списания, книги), така че те да се съхраняват системно в София и да осигуряват фактологията, без която научните изследвания са невъзможни. По време на двете световни войни (1914 – 1918 и 1940 – 1945) връзките, осъществявани от пощенските служби между България и държавите от Новия свят, са били прекратявани напълно. Поради невероятно сложната съдба на държавата през първата половина на XX век някои български правителства са и подценявали необходимостта да се събират целенасочено документи за дейността на българската диаспора в Новия свят. Особено за онази нейна съставка, която се установява в Австралия и Южна Америка. Това са основните обективни причини в архивохранилищата и библиотеките на съвременна България да се пазят доста фрагментарни следи от документалното наследство, свързано с историята на българската емиграция в Новия свят. От голямо значение за увеличаване на трудностите за съвременния изследовател са били приливите и отливите на българския емиграционен контингент. Поне до войните голямата част от диаспората в Северна Америка има гурбетчийски статут. Хората (предимно млади мъже) работят няколко години в САЩ и Канада, събират желания от тях начален капитал и се завръщат отново по родните си места. Поради това сред българите в Новия свят сравнително бавно се установяват трайно уседнали семейни общности, които да съхраняват документи по домовете си. В средите на българската диаспора зад океана сравнително бавно се създават и най-важните културни институции като църкви, училища, дружества, а още по-малко – централизирани архивохранилища към тях. А по принцип това са центровете, в които се натрупват системно най-много документи, свързани с различните области от живота на всяка емигрантска общност, установила се трайно в Новия свят. Пионер в усилията на българската емиграция да създаде собствено документално богатство е издателство „Народен глас“, създадено в град Гранит Сити, Илинойс, през 1906 г. Там се публикуват и съхраняват теченията на първия ежедневник, излизал на български език в Северна Америка – в. „Народен глас“. Неговите страници са незаменима хроника за всичко, случило се в живота и дейността на българите в Северна Америка. Едни от най-добре запазените годишни течения на вестника се съхраняват в градската библиотека на Гранит Сити, Илинойс, и в Славянската колекция на Южноилинойския университет край Едуардсвил, Илинойс, САЩ. Собствениците на издателската компания „Народен глас“ публикуват и четири ценни алманаха (1918, 1921, 1923, 1933), посветени на българската емиграция. Тези издания от енциклопедичен тип също се нареждат сред незаменимото информационно градиво по интересуващата ни тук проблематика. Защото освен писмена информация в алманасите са публикувани и статистически данни, хиляди снимки на емигранти, техните домове, бизнеси, както и обществени изяви. Първият опит за създаването на български емигрантски архив е направен през 1912 – 1913 г. при основаването на Българомакедонския народен съюз (БМНС). Той обаче не е съхранен в цялост. ЦК на Македонската политическа организация в САЩ, Канада и Австралия (МПО) започва най-рано да събира редовно и да съхранява правилно цялата си документация. И нейният архив обаче е основан едва през 1922 г., като активната набирателска дейност там започва през втората половина на 20-те години на ХХ век. В Института „Хувър“ към Станфордския университет в Калифорния е създадена ценна славянска документална колекция. Там се съхранява архивът, изнесен от цар Фердинанд от България през октомври 1918 г. В него се намират спомени на известни емигрантски лидери – главно от втората половина на XX век, както и ценни документи за официалните дипломатически отношения между България и САЩ. Едва през 70-те години на XX век д-р Иван Гаджев започва да създава в Детройт и специален Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“. Там са събрани много от старите емигрантски издания и лична архивна документация на видни емигрантски политически и културни дейци. В края на XX век този архив беше прехвърлен в новопостроена сграда в родния град на д-р Гаджев – Гоце Делчев. Като цяло обаче документалното наследство на българската емиграция до края на Първата световна война е сравнително най-слабо запазено. Огромна част от него просто изчезва със смъртта на хората, които са събирали информационните източници. Определено неблагоприятно отражение върху документалното наследство на българската диаспора в Новия свят дават и обтегнатите отношения между Изтока и Запада през годините на Студената война. В края на 40-те години на XX век например с административни мерки в Съединените щати са забранени емигрантските структури на българите сред диаспората, които са с комунистически убеждения. Тогава са затворени клубовете им, ликвидирана е част от документацията, а някои от лидерите, като Георги Пирински (баща) например, дори са съдени и репатрирани от Съединените щати. Въпреки всички трудности още преди падането на Желязната завеса в края на 80-те години отделни автори проявяват интерес и в тази област на историческото познание. Пионер в това отношение е професор Николай Алтънков. През 1979 г. той публикува в Пало Алто, Калифорния, монографията си „The Bulgarian – Americans“¹. Тя е написана въз основа на публикувани документални източници, но е ценна с това, че за пръв път там на едно място е събрана, систематизирана и обобщена основната информация, свързана с различните прояви в живота на българската емиграция в Съединените щати и Канада. От авторите, работещи в чужбина по проблематиката, несъмнено голям принос даде д-р Иван Гаджев. През 2003 г. той закупи място и построи в родния си Гоце Делчев споменатата нова сграда, в която прехвърли документалното богатство, събрано в Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“ в Детройт. В резултат на дългогодишните събирателски усилия д-р Гаджев подготви в Съединените щати, но публикува в София и своята „История на българската емиграция в Северна Америка (Поглед отвътре)“². Това издание няма класически облик на научноизследователска монография. То по-скоро е с енциклопедичен характер. Защото в него, на първо място, са препечатани буквално снимков материал и текстове от ценни стари български емигрантски издания. По този начин се възражда и обогатява възможността за работа на повече хора с първоизточникова информация от епохата. Паралелно с това обаче д-р Гаджев публикува и ръкописни документи, събирани от него главно по линия на личните му познанства с видни емигрантски дейци от различните поколения. В двутомника се съдържат и авторови анализи, в които се предава информация, събирана от д-р Гаджев главно чрез устни разкази на емиграцията. Поради това тя не е отразявана в писмен текст. Свой ценен принос за разширяване обсега вече на сериозните научни изследвания по интересуващата ни тук тематика от началото на 80-те години на XX век дават и учените, които работят в различни институти и университети в България. Професорите Андрей Пантев и Витка Тошкова написаха поредица от солидни монографии върху двустранните отношения между България и Съединените щати. В тях се съдържа известна информация и за дейността на първите български заселници в Северна Америка³. През 1983 г. Георги Тамбуев публикува ценна статия за ранния български емигрантски печат в Северна Америка⁴. Борис Николов обнародва през 1986 г. оригинална документация за резултатите от ранните опити за създаване на български патриотични организации в Америка⁵. След средата на 80-те години Коста Пандев, Симеон Дамянов, Любен Беров, Георги Генов, Константин Гърдев, Кирил Тодоров също обнародваха отделни изследвания, посветени на тази проблематика⁶. През последните години свои спомени публикуваха и активните дейци на МПО в САЩ и Канада от периода след Втората световна война Пандо Младенов, Борислав Иванов и Любен Топчев⁷. Авторът на настоящата монография получи възможност от 1988 до 2001 г. да работи четири пъти лично в архива на Института „Хувър“ в Станфордския университет в Сан Франциско, Архива на ЦК на МПО в град Форт Уейн, Индиана, Славянската емигрантска документална колекция в Южноилинойския университет в Едуардсвил, както и в местните архивни сбирки на най-старите български църкви в Гранит Сити и Медисън, Илинойс. Беше му предоставен достъп и до лични колекции на българи с богати собствени сбирки в тази част на Америка. Това позволи в България да се пренесе сериозно оригинално архивно градиво, с помощта на което да се напишат и издадат пет научни монографии на български език, четири брошури на английски, както и десетки статии, публикувани в научната периодика през последното десетилетие на XX век⁸. В резултат може да се приеме, че на базата на вече съществуващата научна продукция в България може да се говори за наличието и на „Емигрантистика“ като самостоятелен и развиващ се дял на хуманитаристиката в нашата страна. Целта на настоящата монография е да се проучи историята на най-дълго просъществувалата политическа структура на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят – Македонската политическа организация в САЩ, Канада и Австралия (МПО). Тя обединява в своите редици българи от трите дяла на Македония, изселили се през XX век в САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Това е най-дълго съществувалата българска патриотична организация оттатък Атлантика. Нейната дейност е най-богата и добре документирана. Тази политическа структура е основана на Учредителен конгрес, проведен от 1 до 4 октомври 1922 г. във Форт Уейн, Индиана. До днес – вече цяло столетие, МПО не е прекъсвала своята борба в защита на истината, свързана със съдбата на българите и тяхната култура в Македония. За тази цел тя подлага на принципна критика политиката, провеждана от Великите сили по македонския въпрос, и престъпленията на управляващите в Белград и Атина. Ценното в опита на МПО е обстоятелството, че тази активна патриотична структура на българския емигрантски патриотичен фронт отстоява своите правилни позиции по българския национален въпрос без каквото и да е въздействие от страна на официална София. Дори нещо повече – без знанието на управляващите в столицата на свободна България! Въз основа на събраната документална информация в труда се формулира новата научна постановка, че българите като народ имат сериозни основания да приемат, че от края на XIX до края на XX век в Новия свят съществува и се изявява реално един солиден и активно действащ български емигрантски патриотичен политически фронт. Той бележи възходи и спадове в своята цялостна еволюция, но е оставил незаличими следи в общобългарските усилия да се постигне националното обединение на насилствено разпокъсания ни през 1878 г. – по волята на Великите сили – народ. Негова гръбначна и най-дълго просъществувала структурна съставка е МПО в САЩ, Канада и Австралия. За написването на труда са използвани постиженията, реализирани от авторите в съществуващата научна литература. Основното градиво на текста обаче е новооткритата историческа документация, голяма част от която се пуска за пръв път в научно обращение. Надеждата на автора е, че с тази работа ще се отвори една от най-ценните страници, свързани с историята на българското присъствие между народите, обитаващи Новия свят. Едно познание, което има важно значение за разработването и успешното реализиране на политиката, която съвременна България трябва да провежда по отношение на най-новите емигрантски слоеве на близо тримилионната българска диаспора по света.

Източници

1. Altankov, N. The Bulgarian – Amеricans, Palo Alto, California, USA, 1979.

2. Гаджев, И. История на българската емиграция в Северна Америка (Поглед отвътре), т. I, С., 2003, т. II, С., 2006.

3. Пантев, А., П. Петков. САЩ и България по време на Първата световна война, С., 1983; Пантев, А. Българският въпрос в САЩ (1876 – 1903), В. Търново, 1984; Историческата българистика в САЩ (1856 – 1919), С., 1986.

4. Тамбуев, Г. Из историята на българския емигрантски печат, сп. „Родолюбие“, С., 1983, кн. 5.

5. Николов, Б. Документи из дейността на българските емигрантски дружества в САЩ и Канада от началото на XX век, сп. „Исторически преглед“, 1986, кн. 3.

6. Пандев, К. Документи из македоно-одринското националноосвободително движение от архива на Димитър Стефанов, сп. „Исторически преглед“, 1982, кн. 6.; Дамянов, С. и Л. Беров. Българите в Австралия, С., 1986; Генов, Г. Организирано македоно-одринско движение в Северна Америка (1899 – 1905), сп. „Исторически преглед“, 1988, кн. 11; Гърдев, К. Македонските патриотични организации в Канада, С., 1991; Тодоров, К. Героят от Прилеп. Йордан Чкатров в драматично време за ВМРО, С., 2015.

7. Младенов, П. В Македония и далеко от нея (Спомени), Благоевград, 2005; Иванов, Б. Свободата има своята цена (Спомени на Борислав Атанасов Иванов), С., 2012; Топчев, Л. От Струмица до Америка (Спомени и размисли), С., 2020.

8. Митев, Тр. Македонобългарският Централен комитет в САЩ (1918 – 1919), С., 1992; Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония (1919 – 1945), С., 1993; Американският юнионизъм и българските еселписти в САЩ (Идеология и политическа практика), С., 2002; Българските буквари в Америка, С., 2018; The USA and Macedonia (1834 – 1945), S., 1999; A Short History of the MPO, S., 2001; Отношенията между македонските българи и хърватската емиграция в САЩ и Канада между двете световни войни, В: Известия на Института за военна история, С., 1995, т. 58 с. 146 и сл.; Устави и правилници на български емигрантски организации в САЩ и Канада, сп. „Военноисторически сборник“, 1992, кн. 6, с. 38 и сл.; Възникване и същност на българския епископски въпрос в САЩ и Канада, сп. „Военноисторически сборник“, 1993, кн. 2, с. 57 и сл.; Формиране лобитата на балканските православни общости в САЩ, сп. „Военноисторически сборник“, 1998, кн. 2, с. 8 и сл.; Илинденските основи на „старото пробългарско лоби“ в САЩ, сп. „Македонски преглед“, 2001, кн. 3, с. 47 и сл.; Българите в армията на САЩ през Първата световна война, Сб. Европа между средновековието и новото време, Юбилеен сборник в чест на проф. Радослав Мишев, В. Търново, 2009, с. 264 и сл.; Паметната „пробългарска есен“ в Америка през 1912 г., сп. „Македонски преглед“, 2012, кн. 4, с. 45, и др.

Проф. дин Трендафил Митев

Съдържание на книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

I. Увод / 9

II. Създаване и дейност на Македонската политическа организация (МПО) в САЩ, Канада / 25

III. Усилията на българската патриотична емиграция да ангажира Великите сили за справедливо разрешаване на македонския въпрос (1945 – 1947 г.) / 66

IV. Първия удар върху македонизма в Повардарието нанесе българската емиграция в Новия свят / 112

V. Гражданската война в Гърция и българската патриотична емиграция в Америка / 172

VI. Промените в българския емигрантски патриотичен фронт след края на 40-те години / 229

VII. Църковният въпрос сред българската емиграция в Новия свят през втората половина на XX век / 274

VIII. Полагане основите на емигрантското патриотично движение в Австралия след Първата световна война / 313

IX. Драмата на българските емигранти, заселили се в Нова Зеландия, и създаване на първите патриотични организации в тази част на света / 368

X. Възстановяване на отношенията между родолюбивата общественост в България и патриотичната емиграция в Америка през последното десетилетие на XX век / 401

XI. Заключение / 457

Заключение на книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

В гръцкия исторически епос се съдържа една много поучителна легенда: по време на своите пътешествия из Средиземноморието древният мъдрец Одисей забелязал опасна тенденция. Когато някои хора посетят остров Лесбос и хапнат там от плодовете на растението лотос, те променяли своето поведение. Забравяли кои са, откъде идват, накъде са тръгнали и какво им предстои да вършат. Просто се отдавали на леност и приятни лични изживявания. Вече нищо не ги интересувало – държали само да останат на тази райска земя без никакви грижи и амбиции. Тях Одисей нарекъл с термин, който в свободен превод може да се дефинира като лотофили. Тоест любители, поклонници на индивидуалното човешко щастие. Тъй като тази тенденция заплашвала неговата войска с разпад, древният гръцки мъдрец положил големи усилия да убеди своите войници в безсмислието на опиянението при наличието на нова възможност отделният индивид да живее щастливо някъде по света. Защото всеки е отговорен и за децата си, и за своите родители, останали в родината, както и за съдбата на народа, към който принадлежи. Изпълнението на задълженията към „своите“ се нарича граждански дълг. А онзи, който не изпълнява своя дълг, губи човешкия си облик. Тогава няма и не може да съществува преуспяваща общност от цивилизовани хора със силна държава и цъфтяща цивилизация. Ето защо където и да пътували Одисей и неговите сподвижници, никога не се поддавали на изкушенията да попаднат на „острова на блажените“. Себе си и своите последователи Одисей определил с термин, който в свободен превод може да се дефинира като лотофоби. Тоест хора, които са противници на индивидуалната забрава на човешкия дълг при наличието на благоприятни условия за лично щастие и наслаждения. Особено в някаква нова (чужда) обществена среда, различна от родината. Ако тази легенда се използва като мерило за оценката на онова, което остави след себе си българската родолюбива емиграция в Новия свят през последния век, то няма никакво съмнение, че за нея най подхожда определението лотофоби. Оказала се в богати страни, с благоприятен климат, при наличието на по-добре заплатена работа, висока култура и разнообразие от народностни традиции, плюс неограничени възможности за личен просперитет, тази отломка от българското национално тяло не изпадна в безумието на древните лотофили, така че да обърне гръб на „старата родина“, да се отрече от нейната култура, език, традиции и актуална съдба, с които продължава да живее тази част от народностната общност, която остава във Вардарския и Егейския дял на Македония. Защото там са останали майки и бащи, братя и сестри, приятели или просто добри хора. И ако това е вярно, а изнесената дотук информация доказва по категоричен начин, че казаното по-горе е истина, то тогава на свой ред възниква логичният въпрос: а защо е така? Защо българската емиграция в Съединените щати, Канада и Австралия, оказала се през XX век на повече от 10 хиляди километра от родината си, продължава да живее с нейните нерешени проблеми? Защо отделя финансови средства от своите неособено високи доходи, губи време и полага усилия, за да съдейства, според своите възможности, за защита на братя и сестри, останали под чужда власт. И то никога за сметка на друг народ! А само и единствено на базата на онези обективни демографски реалности, които историческата съдба на Балканите е определила като българска етническа територия през XIX и XX век. Отговорът на така формулираните въпроси в тази политическа дилема не е лесен! На първо място, от значение е обстоятелството, че поколенията българи, които са родени през последната четвърт на XIX и началото на XX век, носят у себе си една уникална духовна сплав, формирана през епохата на Националното възраждане. В нейната вътрешна тъкан България и българското стоят на първо място. Нищо и при никакви условия не е можело да елиминира тази характерна особеност на младата и жизнена българска нация. Включително и тогава, когато нейни чеда са окажат в Новия свят. Защото свободна българска държава е липсвала за предците на тези хора в продължение на половин хилядолетие. Вече свободните българи са знаели като никого преди и никого от родените по-късно какво означава да живееш в свое свободно отечество! Защото само там няма азиатско беззаконие и произвол, а човекът започва да се чувства личност с достойнство. След това от голямо значение е и обективната реалност, съществувала по това време в средите на самото свободно българско национално тяло. В неговата структура липсва надменната и претенциозна наследствена аристокрация, която разполага с „привилегии по рождение“. Затова сред българите няма историческо наследство, свързано със собственото общество, което да ограничава възможността на обикновения човек. Така че той да не може да си поставя разумни цели и да ги превръща в реалност. Българите са един егалитарно устроен и духовно настроен народ. Така че, когато някои от българите, израснали след Освобождението, се окаже далеч от родината, той няма причини да въздъхне, че най-сетне се е отървал от някакво тягостно вътрешнонационално битие у дома. Че е избягал от действителност, при която индивидът е обречен да се съобразява с привилегии и да се подчинява на кастови ограничения при условията на политическо и културно безправие. Ситуация, която е налице например във Великобритания, Германия или Русия през XIX век! Незаменима роля за издигане и поддържане високото самочувствие на първите следосвобожденски български генерации играе бързият възход и всестранният напредък на Княжество (от 1908 г. – Царство) България. Благодарение на това, че начело на държавата през последната четвърт на XIX век са възрожденците Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Григор Начович и др. – държавници, които биха правили чест на всеки европейски народ, от най-изостаналата балканска провинция на Османската империя за 30 години България се превръща в цивилизационния лидер на Югоизточна Европа. Нямаше как този възходящ марш на младата българска държава да не вдъхва уважение и да не поддържа любовта на емиграцията към Отечеството.

Има и още много и все важни неща. Нима може да се пренебрегне ролята, която са изиграли богатствата на българската земя, красотите на природата и невероятното разнообразие на народното творчество? Как българинът можеше да забрави за Балкана, Рила и Пирина, за Мизия и Тракия, за Търново и Охрид? Дори и в Новия свят, какви чужди песни биха могли да заместят въздействието на „Охридското езеро“, „Море, сокол пие вода на Вардаро“ или „Излел е Дельо хайдутин“? С какво друго би могло да се замени невероятната мелодия, богатството на текста и неотразимото цялостно въздействие, което тези шедьоври на българското народно творчество оказват върху човешката душа? И не само да въздействат върху нея, а и да я държат здраво в орбитата на народностното духовно битие. Освен всичко друго, попаднал в средата на най-демократичния свят за началото на XX век, със свобода на мнението и организацията, българският емигрант в Северна Америка се е потапял в някакъв наистина демографско-политически океан. Той е създаден от сбора на стотици други емигрантски народностни общности, които са се влели в територията от тази част от света. Всяка от тях създава свои организации, издава вестници на майчиния си език, издига глас в подкрепа на „старата родина“ и пр. Една дейност, която няма как да остане незабелязана и от българите, попаднали в Новия свят. В това кълбо от сложно преплетени фактори и обстоятелства се крие тайната, която обяснява интересуващото ни явление: защо младите български генерации от края на XIX и началото на XX век дори на 10 хиляди километра от родината остават верни чеда на своя народ? Там те създават българския емигрантски патриотичен фронт зад океана. Неговите дейци се борят за постигането на националния идеал – освобождението и обединението на всички българи в свободна и силна държава. Един дял на българската национална история, който все още не е разработен цялостно от науката. В развитието на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят могат да се очертаят няколко основни етапа от последната четвърт на XIX до края на XX век. Първият обхваща времето от 1890 до 1904 г. Вторият се покрива с годините 1905 – 1912. Третият съвпада с периода на войните за национално обединение от 1912 до 1919 г. Четвъртият може да се отнесе към десетилетията между двете световни войни, а петият – времето от втората половина на XX век. Те са различни по продължителност, но в рамките на всеки от тези основни етапи са налице конкретни реалности, които бележат видима организационна и идейна еволюция. В рамките на първия етап са положени основите на българския емигрантски патриотичен политически фронт в Новия свят. Главни действащи фактори там са комитетът „България“, работил между 1890 и 1897 г., а след това и Българският политически съюз „Левски“, чиито изяви са най-активни от 1899 до 1904 г. През третия период на политическата сцена излизат Българомакедонският народен съюз (1912 – 1915 г.), Българският народен съюз (1915 – 1918 г.) и Македонобългарският централен комитет в САЩ (1918 – 1919 г.). През четвъртия етап гръбнак на българския емигрантски патриотичен политически фронт в Новия свят е Македонската политическа организация в САЩ, Канада и Австралия (МПО). Между двете световни войни тя реализира най-впечатляващите инициативи на българския емигрантски патриотичен политически фронт. През годините на Втората световна война обстановката на Балканите налага България да поеме управлението на Вардарския дял от Македония. Така се гарантира животът и имотът на населението там при появилите се сложни условия на новия световен военен конфликт. Поради това през май 1941 г. МПО подкрепя изцяло извършеното фактическо национално обединение на българския народ. С много статии във в. „Македонска трибуна“, поредица от решения на конгреси и резолюции, гласувани от масови мероприятия, емиграцията приветства всички проявления на започналото истинско възраждане на българщината в Повардарието. Като изрично се подчертава, че основният фактор за положителните промени е наличието на българската административна власт там. Световният политически процес се развива обаче така, че и този опит за постигането на българския национален идеал е провален от Великите сили. Нещо повече – след овладяването на властта от ЮКП в Белград под диктата на Й. Б. Тито в новообособената ФНР Македония започва насилствена денационализация на българите. Изфабрикувана е някаква нова „македонска нация“, създадена ѝ е особена „македонска азбука“, поради което започва изграждането и на нов, служебен „македонски език“. Влиза в употреба дори легендата за нова, „македонска история“. С тази политика е нанесен съдбоносен удар върху цивилизационния фундамент на българското етническо тяло в Македония. Защото с нейната реализация е направен опит да се отсекат най-важните духовни корени, върху които се опира развитието на българщината в Повардарието. В резултат през втората половина на XX век се налага преизграждането по нов начин на българския патриотичен емигрантски политически фронт в Новия свят. Неговото ръководство вече е поето лично от Иван Михайлов. Последният лидер на ВМРО изоставя революционната стратегия и тактика и се утвърждава като водещ теоретик и мемоарист на българското националноосвободително движение. Под ръководството на Иван Михайлов българският емигрантски патриотичен фронт се връща отново към идеята за необходимостта да се създаде една Свободна Македония като втора държава на българите в Югоизточна Европа. Иван Михайлов я определя като „Швейцария на Балканите“. Поради това с решения на ежегодните си конгреси, в документи, изпратени до авторитетни международни организации и държавни институции, както и чрез печата лидерите на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят нанасят първия съкрушителен удар върху идеологията и политическата практика на македонизма. Иван Михайлов и ЦК на МПО отричат официално и по най-категоричен начин наличието на някаква древна „македонска нация“, която пише на особена „македонска азбука“ и говори на съзнателно усложнения служебен „македонски език“! Така, дори когато при условията на наложената съветизация на следвоенна България управляващите в София са принудени от 1944 до 1948 г. първо да приемат, а след това да премълчават последиците от македонизацията, честта и достойнството на българската нация реално са съхранени. Главно с това, което пишат и говорят тогава дейците на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят. А то е показано по-горе в неговите реални измерения. До падането на комунизма в Югославия и създаването на Република Македония македонизмът не е приет в редиците на стария български емигрантски патриотичен фронт в Новия свят. По никакъв повод и под никаква форма! Независимо дали става дума за идеологията, или за политическата практика на комунистическия режим в Скопие, свързани с елиминирането на всички онези българи, които не приемат силово наложената македонизация. След 1953 г. ЮКП осъзнава обаче, че не е възможно да се гради нова „македонска нация“ в Повардарието, след като старата емиграция от тази област, преселила се в Новия свят, съхранява и защитава неотстъпно своя исторически формиран български духовен облик. Междувременно опитът на Й. Б. Тито да създаде съветски тип социалистическа икономика в Югославия се проваля още през първата половина на 50-те години. Поради това Тито най-напред отваря границите. Така милиони млади хора от Югославия тръгват по света като нова, икономическа емиграция. Част от тях са българи, родени в Македония след 1944 г. Те са преминали през македонистката учебна и идеологическа школовка. Затова по петите им ЮКП изпраща в Съединените щати, Канада и Австралия платените пропагандатори на неомакедонизма. С пари, принуда и измами те започват борбата за създаването на нови „македонски“ емигрантски организации, сред продажни хора с нечисти съвести. Направен е пробив и в църковното дело – започва градеж дори на няколко „македонски православни църкви“. Там заминават на работа добре подготвени служители на югославските служби за сигурност. Разгръща се издаването на агресивен „македонистки“ емигрантски печат. Неговите страници са пълнени с най-долнопробни квалификации за България и българите, които някога изобщо са били в обращение в нечия чужда периодика! До края на XX век най-сериозният противник и на „емигрантската политическа рожба на македонизма“ в Новия свят обаче си остава старият български емигрантски патриотичен политически фронт, ръководен от МПО. Ценна и незаличима е следата, която българският емигрантски патриотичен фронт оставя и чрез своите усилия да интегрира българската култура в структурата на космополитната цивилизация на Новия свят през последната четвърт на XIX и XX век. Основното градиво, внесено там чрез тази отломка от българското национално тяло, на първо място са кирилската азбука и създадената с нея книжнина, а след това и източноправославното християнско вероизповедание. В аналите на българската емигрантска история са вградени дузина вестници с патриотично съдържание, издавани на литературен български език в Северна Америка: най-важните от тях – „Борба“ (1902 – 1905), „Македония“ (1907 – 1908), „Народен глас“ (1907 – 1951), „Работническа просвета“ (1911 – 1961), „Свобода“ (1913 – 1918), „Македонска трибуна“ (от 1922 до днес). Всички те са сред бележитите постижения на българския периодичен печат изобщо. Върху страниците на основната част от тези издания с помощта на кирилската азбука са отразени най-пълно мечтите и усилията на българите зад океана да видят народа си в „стария край“ свободен и обединен, в модерно устроена и просперираща държава. Или, в най-лошия случай – в две съседни и приятелски настроени „държави на българите“! В тъканта на българската емигрантска история в Новия свят са солидните книги, алманаси и списания, създавани от дейците и издавани със средствата, събирани от различните български патриотични политически организации. От тяхната дейност остана диоцезът на Българската православна църква в Америка и Австралия и българското емигрантско училище. То пренася в Америка и използва в продължение на един век буквара, утвърден от Министерството на просветата в София за употреба и в народните училища на свободна България. От духовната атмосфера, формирана в стаите на българското емигрантско училище в Новия свят, водят началото си множеството самодейни театрални и танцови състави, както и оркестрите за българска народна музика.

Това са все фактори, които създават тъканта на българската източноправославна емигрантска цивилизация в задокеанския свят. Застанали над резултатите от политическата и културната следа, оставена от българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят, днешните български поколения не могат да не признаят най-важното: Да, по обективни причини тази отломка от българското национално тяло не можа да постигне своята мечта! И емиграцията, и българите в стария край не видяха истински свободна Македония и всички българи обединени в една обща просперираща държава. През XX век не се сбъдна мечтата за едно независимо отечество в неговите естествени етнографски граници. Така че и българите, които съдбата беше отвяла далеч зад океана, биха могли да се завърнат някой ден. Поради това в края на краищата тази отломка от българското национално тяло в Новия свят е принудена да се интегрира икономически, езиково и в битов план в структурите на новоприютилите ги нации зад океана. Въпреки всичко обаче честно е да се каже, че тези българи направиха своя нов личен житейски преход, като се преобразиха в американски, канадски и австралийски граждани, които обаче ценят своя български корен и защитават националния си духовен облик. Тяхната интеграция се случи едва след като стана ясно, че националното обединение на българите не може да се постигне. До ден днешен тяхното потомство говори на български език, черкува се в български православни храмове по стародавния ни народен обичай и пее български народни песни. Така че точно това са тези българи, които създадоха една от най-богатите и ценни страници в двустранните отношения между България и българите, от една страна, а, от друга – народите на Съединените щати, Канада и Австралия. Ако трябва да се каже още по-точно – истината е, че именно българската емиграция положи солидните основи на тези отношения между своя народ и обществата в Новия свят. А ролята на лидери, дали съществен принос в цялостната еволюция на българския емигрантски патриотичен политически фронт, достойно изпълниха Илия Цанов, д-р Станислав Шумков, д-р Георги Чакалов, Марко Калудов, Жеко Банев, Светозар Тонджоров, пълномощен министър Стефан Панаретов, архимандрит Теофилакт (Димитър Малин), свещ. Давид Наков, свещ. Никола Павлов, епископ Андрей Велички, пастор Цвятко Багрянов, Йордан Чкатров, Петър Ацев, Любен Димитров, Христо Низамов, Кирил Чалев, Иван и Георги Лебамови, Афродита Ацева, Виржиния Низамова-Сорсу, Борислав Иванов, Георги и Пандо Младенови и още много други. Едни от тях бяха родени и израснали в свободна България, другите – в поробена Македония, а трети – в САЩ и Канада. Събрани обаче заедно – там, далеч зад океана, всички те се изявяват като българи. Работят всеотдайно и неотстъпно в защита на българската национална кауза. На тяхната енергия се дължат посещенията в Белия дом и Държавния департамент във Вашингтон, в централата на ООН в Ню Йорк, а от ръцете им са излезли стотици официални документи, изпратени до правителствата на Великите сили в Европа. И всичко това с една главна цел: да се съдейства за справедливото разрешаване на изкуствено заплетения български национален въпрос от Великите сили след 1878 г. Така че всички българи да живеят в границите на свободно и развиващо се отечество. Това са основните причини, поради които е редно техните имена също да се впишат в аналите на българския исторически пантеон. Те са заслужили тази си чест със своите дела! Всестранната и обективна оценка на българската емигрантска история в Новия свят през XX век не може да отмине с мълчание и факта, че на два пъти (1934 – 1939) и (1963 – 1964) българският емигрантски патриотичен фронт влиза в сблъсък с дейността и на официалната власт в София. Първопричините за това не са само сред емиграцията. В първия случай в основата е временният стремеж на деветнайсетомайското правителство да създаде по-добри условия за българо-югославско сближение. Затова Кимон Георгиев забранява дейността на ВМРО и разтуря нейната структура в границите на България. В отговор ЦК на МПО реализира нов конфронтационен курс срещу главата на Българската православна епархия в Северна Америка епископ Андрей Велички. А във втория случай правителството на ОФ, доминирано вече от БКП, допуска Титовата политика за създаване на „македонска нация“ да се реализира дори в Пиринския дял на Македония. В отговор ЦК на МПО налага курса за дистанциране на Българската епархия от Светия синод на БПЦ. За да не се допусне проникването на комунистическото влияние и сред емиграцията. Определена вина за крайните резултати от тези конфликти обаче носи и емиграцията! В първия случай през 1938 г. ЦК на МПО неоснователно обявява новоназначения титуляр на Българската православна епархия в Новия свят епископ Андрей Велички за „проводник на правителствената политика и сред емиграцията“. Това е пресилена оценка, която не отговаря на истината. В резултат за пръв път в средите на българската православна общност в Новия свят започна борба „за“ и „против“ епископа. Целта тогава е да се окаже натиск върху властта в София, за да изостави тя временния курс на сближение с Белград и преследване на кадрите на ВМРО. Този конфликт продължава до пролетта на 1941 г. Когато обстановката на Балканите налага България да поеме контрола на положението във Вардарска Македония, за да се гарантира животът и имотът на населението там в условията на световната война, МПО изважда от употреба конфронтационния курс с правителството в София. Второто българско управление в Повардарието е определено като ново българско възраждане в областта. От тази теза МПО не се отказва никога. Въпреки че от началото на 1942 г., когато Богдан Филов обявява война и на САЩ, организацията е принудена да намали своята пропаганда в полза на политиката на официална София. Във втория случай (след 1962 – 1963) Иван Михайлов и ЦК на МПО надценяват възможностите си сами – единствено със собствени сили и средства да дадат решителен отпор срещу неомакедонизма във ФНР Македония. И най-вече против усилията на скопските емисари да проникнат сред българската емиграция в Новия свят. Поради това коригираният погрешен политически курс през 1941 г. по същество е възобновен с особена сила през 1963 – 1964 г. Тогава под влияние на настъпилата вътрешнополитическа нормализация в България общото отношение на родолюбивата емиграция към социалистическа България се променя в положителна посока. Но под ръководството на ЦК на МПО е реализиран курсът за откъсване на части от Българската православна епархия в Новия свят от „опеката на Светия синод в София“. Главното съображение в обстановката след Карибската криза е страхът да не се допусне намесата на комунистическата власт в духовния живот на емиграцията. В резултат една част от българските православни енории в САЩ, Канада и Австралия начело с епископ Андрей Велички остават в диоцеза на БПЦ. Другата група български енории, водена вече от бъдещия епископ Кирил Йончев, се интегрират в структурата на Американската православна църква. На практика през 1963 – 1964 г. лидерите на българския емигрантски патриотичен политически фронт в Новия свят допускат най-важната грешка, която дава трайно отражение върху вътрешнообщностния духовен живот на българското емигрантско тяло в Новия свят. Преустановени са активните връзки и между емиграцията и Съюза на македонските дружества в България. Това е основната причина, поради която веднага след промените на 10 ноември 1989 г. Македонският научен институт в София (МНИ) подема инициативата за възстановяването на връзките между патриотичните български общности в родината и тези в Новия свят. През 1989 – 1990 г. се стигна до установяване отново на преки отношения между ЦК на МПО и МНИ в София. Провеждат се няколко срещи; членове на института вземат дейно участие в конгресите на МПО през 90-те години на XX век; написаха се първите ценни научни монографии, посветени на историята на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят; размени се немалко научна литература. Така в края на XX век общобългарският патриотичен политически фронт на практика възкръсна за нов живот. Оттам нататък обаче обществената инициатива вече беше недостатъчна. Налагаше се в политическия процес да се намеси и българската държава. Тя трябваше да продължи направеното от МНИ, за да се стабилизират нормализираните двустранни отношения. Точно това обаче не се случи. Ето защо от началото на новото столетие към МПО протегнаха ръце и македонистите от Скопие. Стигна се до обвинения дори за „пробиви“, направени от македонизма по страниците на в. „Македонска трибуна“ – печатният орган на ЦК на МПО. В началото на XXI век по страниците на този български печатен патриотичен бастион действително за пръв път се появиха дори статии на „македонски език“ в защита на македонистката кауза. Колкото и неблагоприятен да е резултатът, свързан с конфликтите в българското емигрантско битие, той е нагледен пример за това, какво не бива никога повече да се случва. За да може Третата българска държава да бъде вдъхновяващ пример, опора и стимул за съществуването и развитието на общобългарския патриотичен политически фронт, тя трябва да възобнови, модернизира и поддържа вечно в активно настъпление своята политика към българите зад граница. Независимо през кой период са се появили отделните емигрантски прослойки. България и българите днес и в бъдеще имат и ще имат много повече нужда от единодействие! А опитът от миналото – и с постиженията, и с грешките, може да служи като поучителен пример и незаменима основа дейността на общобългарския патриотичен политически фронт да бележи нови успехи – еднакво полезни и за България, и за българите по света.

Проф. дин Трендафил Митев

Творчески колектив на книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

Автор: проф. дин Трендафил Митев

Рецензент: проф. д.и.н. Светлозар Елдъров

Коректор: Светла Иванова

Художник на корицата: Ваня Кръстева

Печат: „Дайрект сървисиз“ ООД

Благодарствени писма за книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

Детайли за книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

Име на книгата: „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

ISBN: 978-619-91801-6-7

Автор: проф. дин Трендафил Митев

Издателство: ТАНГРА ИК

Година: 2022 год.

Език: български език

Корици: твърди корици

Формат: 16 / 70 / 100

Размери: 16 x 24 см

Страници: 472 стр.

Тегло: 0.850 кг

Представяне на проф. дин Трендафил Митев – автор на книгата „Българската емиграция в Новия свят и македонският въпрос след 1919 г.“

Професор Трендафил Митев е роден в София. През 1972 г. завършва история, а от 1974 г. е асистент в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. От 1981 г. е доктор, през 1995 г. става доктор на историческите науки, от 2003 г. е професор. Автор е на 22 монографии, 160 студии и статии в авторитетни научни издания и над 250 популярни публикации. Водещ специалист е по история и теория на българския политически живот, идеологии и политическа практика на българките емигрантски организации в САЩ, Канада и Австралия. Работи и публикува трудове в областта на военната история, националноосвободителното движение на българския народ, теорията и практиката на социалдемокрацията. През 1990 г. участва във възстановяването на Македонския научен институт в София, от 1995 г. е негов заместник-председател, от 2007 до 2014 г. е негов председател, а от 2014 до 2020 г. – отново е негов заместник-председател. Главен редактор е на водещите списания за история – списание „Военноисторически сборник“ (2002 – 2010 г.) и списание „Македонски преглед“ (2007 – 2014 г.). От 1995 г. е преподавател по политически науки в УНСС – София. Автор е на пет книги, преведени на английски език. Неговите основни монографии и множество научни статии са разпространени в над 60 водещи библиотеки по света. Специализирал е в Русия, Полша, Чехия. През 1988 г. след конкурс печели стипендия на американската фондация „Фулбрайт“ и една академична година специализира в Южноилинойския университет и университета „Станфорд“ в Сан Франциско – САЩ (Институт „Хувър“). През 1990, 1995 и 2001 г. работи по научноизследователски проекти в американски архиви и библиотеки. Създател е на едни от първите университетски учебници в България по теория на политическия анализ, политически маркетинг, българско народознание, основи на политическото талантознание, политическа дефектология. Съосновател и съпредседател е на сдружение „Потомци на бежанци от територията на РС Македония и приятели“ със седалище в София.