Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане

Предговор на книгата „Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане“

Книгата „Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане“ съдържа текстове, писани през последните десетина години. Те по един специфичен признак могат да се разделят на две групи.

Едните са провокирани от политическата конюнктура, фактори на която настоятелно обявяват Българското национално възраждане за мит – гледище, което в своята логическа завършеност звучи повече от стряскащо: няма и не може да има наука за Възраждането, защото и Възраждане няма – има Танзимат. Това обяснява защо тъкмо те са изведени на преден план, както и защо в настоящия предговор им отделям главното място.

През 2007 между класическата и новата, афишираща се като постмодернистка визия за Възраждането се състоя истинска битка в българските медии, повод за която даде опитът Баташкото клане от 1876 да се представи като мит. Припомнян оттогава кога откровено и гръмко, кога по-дискретно и уж между другото, кога пространно и преиначено оправдателно, но във всеки случай достатъчно редовно, „митът Батак“ ревитализира изтъркалата се парола „турско присъствие“ от началото на 1990-те години, превръщайки се за едни в символ на предателски националнихилизъм, а за други – на ретрограден шовинизъм.

Може би най-любопитен обаче е странният обрат, който въпросът получи през 2010. БПЦ реши да канонизира в мъченици баташките жертви от 1876 и да вземе под своето ведомство църквата „Света Неделя“. Състояха се пищни тържества, започнаха и постепенни промени в интериора на църквата, която трябваше да получи всички аксесоари на православна култова сграда с оглед провеждане на редовни богослужения. Много скоро се породиха съмнения, че всичко това е само софистициран опит за деисторизация на старата баташка църква, за обезличаване – или даже за изличаване! – на най-видимите и най-автентичните физически следи от 1876. От уникален паметник на едно незабравимо по своя трагизъм и значение минало, от най-свято място на българския патриотизъм „Света Неделя“ се превръщаше в банален християнски храм – при това редом с действащата и напълно достатъчна за религиозните нужди на родопския градец църква „Св. Богородица“. Споровете около Батак отново се разгоряха: това не би ли била нова крачка – ако не и финал – в кампанията за митификация на Баташкото клане? Против „задушаването чрез прегръдка“ се надигнаха гласове на интелектуалци и общественици, с решение по въпроса излезе и Институтът за исторически изследвания при БАН. От другата страна отговориха със събор на рокери, които демонстративно туриха кръст на историческата „Света Неделя“.

И този път както по вид, така и по степен страстите приличаха на онези, които родопският градец бе събудил 130-ина години преди това. Тук няма да им отделям повече внимание – те още са политика, а не история. Ще коментирам само един детайл, който, струва ми се, „блести“ с онзи опаконаходчив нихилизъм, който пък вероятно е най-страшният бич за нас българите. В хода на ожесточените словоборства от 2007 един от противниците на Възраждането приведе в подкрепа на своето гледище следния „анекдот“: „На един 17 май един от Пещера казал на един от Батак: „Честито ви клане!“ – а онзи му отвърнал: „Да ви се връща!“ Ще поясня, че Пещера е на 15-ина км от Батак, че между двете градчета съществува традиционно съперничество и че всяка година 17 май е тържествено отбелязван като ден на Батак. На тази дата през 1876 става последното от няколкото масови и безогледни избивания на батачани, които остават в историята с името „Баташко клане“ и които слагат край на Априлското въстание в Батак.

Разбира се, можем да тълкуваме историята си като в цитирания анекдот. Но следва да се запитаме – щеше ли например християнската цивилизация да осъществи уникалните си постижения, ако тя беше решила да гледа по същия начин на Исусовия подвиг на кръста, а не като на изкупление на човешките грехове и като триумф над смъртта? Т.е., ако Баташкото клане е много обременителен и, следователно, напълно достоен за осъждане и забрава виктимологически мит, какво следва да кажем за Разпети петък?

Ние не помним Баташкото клане самò за себе си, а заедно с целия предходен възрожденски ентусиазъм – и с целия последвал освобожденски триумф. По-основателно е да говорим за „Батак 1876“, под което да разбираме масовото въоръжено надигане на батачани в отговор на призива на Гюргевския революционен комитет за всенародно освободително въстание, последвалото, завършило с безогледно клане поражение и най-сетне реакцията на международната общност, чрез която българската кауза тържествува.

Тези уточнения не са излишни, тъй като в хода на пренията през 2007 привържениците на гледището, че Баташкото клане било мит, отричаха, от една страна, че то е отговор на освободително въстание – за тях станалото в Батак през пролетта на 1876 не е повече от междуселска свада (вярно е, че нещо такова през 1877 пише например филантропката лейди Странгфорд, която създава болница в Батак – но за благородната англичанка тогава главна грижа е било как най-резултатно да се помогне на пострадалите), и настояваха, от друга, че през 1876 в България имало там нещо си, смутове ли, безредици ли, но не и предварително организиран националноосвободителен бунт – с една дума, Априлското въстание не заслужавало името си. Наистина, по приблизително такъв начин се изразява Вазов – но то е, защото като типичен романтик той е максималист и затова иска от своите съвременници не по-малки победи от онези на Крум и Симеон.

Инак още публикуваният в английските „Сини книги“ доклад на У. Беринг, официален анкетьор на британското правителство, е озаглавен „Доклад на г-н Беринг за Българското въстание през 1876“. И не само заглавието – що се отнася до Батак, този документ (разбира се, както е при повечето исторически извори, и тук критичният поглед налага уговорки) следва да се признае за най-вярно представяне на останките от онова, което е станало в родопския градец през Априлското въстание. Ето какво между другото се казва там:

„Батак. Сега трябва да опиша най-ужасната трагедия през цялото въстание, за която до неотдавна беше казано малко или нищо. Меджлисът на Пазарджик, след като научил, че в това село се извършват приготовления за бунт, наредил на Ахмед ага от Доспат да го нападне... След като пристигнал в селото, той призовал селяните да предадат оръжието си, което те отказали да направят... Последвала безцелна битка, която траяла два дни... Виждайки, че нещата вървят зле... жителите водили преговори с Ахмед, който тържествено се заклел, че ако предадат оръжието си, от главите им няма косъм да падне... Селяните повярвали на клетвата на Ахмед и предали оръжието си, но това искане било последвано от друго – да дадат всичките пари на селото. Едва били предадени парите и башибозуците се спуснали върху хората и ги изклали като овце... На Ахмед ага и хората му се пада славата за извършване на може би най-гнусното престъпление, опетнило историята на нашия век... За този подвиг Ахмед ага получил ордена „Меджидие“.

Тези думи на британския анкетьор, освен че не оставят никакво съмнение, че бунтът на батачани е неразделна част от Априлското въстание, дават отчасти отговор и на мита, който турци и туркофили упорито разпространяват през 1876–77 и който някои днес се надяват да съживят – че османската власт нямала нищо общо с Баташкото клане: просто едни българи (-мюсюлмани) клали други българи(-християни).

Вярно е, че както мнозина от потушилите Априлското въстание в Батак башибозуци, така и техният предводител Ахмед ага Барутанлията са помаци; останалите обаче са турци – и тъкмо те започват клането. Вярно е още, че Барутанлията е полицейски началник на Доспат, той потушава въстанието в Батак по нареждане на Пазарджишкия околийски съвет – и за този си „подвиг“ е повишен в чин и награден с орден. А башибозукът не е някаква спонтанно събрала се тълпа от доброволци – това е мюсюлманска милиция, създадена, обучена, въоръжена и контролирана от османската държава с оглед главно евентуални бунтове на християни.

Тоест отговорността в случая е преди всичко на турската власт, тъй като тъкмо тя възлага на свои хора конкретна задача и после одобрява нейното изпълнение – въпреки че сам Беринг твърде неправомерно иска да вярва (все пак той е официален представител на туркофилското правителството на Дизраели), че преди той да посети Батак турските меродавни фактори не били знаели в какво точно се състои това изпълнение. Разбира се, в случая не бива да забравяме и ролята на мюсюлманския фанатизъм – но дори и тогава в най-добрия случай ще се окаже, че Османската империя не е могла да контролира инстинктите на господстващата си религия.

Този турски мит има и вариант, звучащ като че ли приемливо за българската национална гордост, която открито или подразбиращо се е склонна да обвинява батачани, че вместо да се бият до смърт, те от един момент нататък едва ли не се оставят да бъдат избивани като добитък. Според тази версия, автор на която е официалният анкетьор на Портата Едиб ефенди, в Батак между християни и мюсюлмани се била състояла ожесточена битка, в която и двете страни дали много убити. Истината, както се вижда от цитирания доклад на Беринг, обаче е друга. Боеве има, но те не са чак толкова кръвопролитни. След неколкократни – и небезкръвни – премервания на силите батачани си дават сметка, че срещу себе си имат значително по-многоброен противник и сред тях връх започва да взема пораженството. Една част се оттеглят в планината, но повечето се предават – срещу тържествено обещание да бъдат пощадени. След като това обещание е нарушено има още немалко схватки – поединични и на малки или по-големи групи, в които жертви дават и двете страни. Но, така или иначе, огромният брой убити, чиито тела цялото лято на 1876 лежат непогребани и сред които жените, децата и старците са повече от мъжете, не падат в сражение, а във формено клане. Въпреки че пропагандната фалшификация на Едиб ефенди бързо е опровергана от посетилите Батак през юли-август 1876 международни наблюдатели, и днес има публикации на уж авторитетни издателства, които я вземат за чиста монета.

За съжаление Баташкото клане е безспорен исторически факт. Не можем нито софистично да го отричаме, нито да го забравим – не само от почит към жертвите и заради страх от рецидиви, но и от желание да знаем как и защо на хората се случват трагедии. Трябва да го помним – на неговия 17 май.

Със 17 май не се празнува клане над българите, а победа на воля за свобода над робски рефлекси. Със 17 май се помнят и тачат жертвите, с които е извоювана съвременната българска държавност. 17 май не е сам; той е неразделна част от триадата бунт – страдание – освобождение, с която ние българите напускаме небитието на робството, за да се върнем в историческия живот – също както Кръстният път и Лобното място са част от триадата Цветница – Разпети петък – Възкресение Христово, с която човекът намери най-успешната си същност.

Аз обаче не се задълбочавам в мистико-религиозните измерения на Априлското въстание – на учен историк такова нещо много-много и не подобава. Моето внимание е насочено най-вече към диалектиката на мит и история – толкова повече, че отключващата роля за медийната война на 2007 изигра настойчивото желание Баташкото клане, което е история par excellence, да се таксува като мит. Това е ключовият въпрос в спора и от чисто научна гледна точка. Ето защо в настоящата книга най-видно място заема текстът за Баташкото клане (а и сбирката като цяло е онасловена, в съгласие с малко по-горе направените уточнения, „Батак 1876 – мит или история?“). Тясно свързани с него и все така теоретико-полемични са и текстовете „Бунтарите на прицел“ и „Възрожденознанието днес“.

Немаловажно е още да се каже тук, че стремежът да се митифицира Баташкото клане не може безусловно в съгласие с правилото „cui prodest?“ да се обяви за (волна или неволна) (про)турска пропаганда. За него има и причини от чисто гносеологическо естество, произтичащи от природата и функционирането на историческото познание. В постмодернисткия дискурс терминът „мит“ вече е заел стабилна позиция, която показва трайна тенденция към усилване. Да се отказваме да го използваме звучи най-малкото старомодно. Освен това, вярно е, че идеологическата употреба придава на историческите факти специфичен смисъл. От друга страна обаче, ако пък само заради идеологическата му потенция такъв безспорен факт като Баташкото клане определим като „мит“, какво ще наричаме „история“? Може би тук ще ни помогне парадоксалният на пръв поглед термин на У. Макнийл „митостория“, чието прилагане обаче изисква много култура, много майсторство и много добросъвестност.

Във втората група заглавия продължавам предишни занимания – най-вече с д-р Чомаков, но също така с проф. Марин Дринов, Левски, граф Игнатиев, Църковния въпрос, Априлското въстание и пр. Повечето от текстовете са вече публикувани в сборници, списания или вестници. Взети заедно, те се свързват помежду си, за да увеличат потенциалния си импакт и да възсъздават научно-историческия контекст на темата „Батак 1876“. Проверени веднъж в публичен оборот, тук те като правило, заради разширяване и усъвършенстване на научното знание, се възпроизвеждат видоизменени – с добавки, поправки или съкращения.

Най-съществена е промяната в „Баташкото клане – мит или история?“, където като приложение се добавят направените в Батак чужди анкети от лятото на 1876 за случилото се там два и половина месеца по-рано. Някои от тях, като онези на Макгахан и Скайлер, са широко познати; други, като тези на Шнайдер и Кларк, са неизвестни не само на по-широката публика, но кажи-речи и на специалистите. Те са най-директната и най-надеждната връзка с интересуващия ни елемент от миналото. Който иска да е на „ти“ с историята, а не вярва, както сега е модно, на историците, той има една-единствена алтернатива – да се научи да чете изворите, т.е. сам да се превърне в историк.

Приложението е и по повод внушенията, че свидетелствата за Баташкото клане били произведени в отговор на едноименната картина на полския художник А. Пйотровски – а това в някои примери било „образотворчество“, разбирано в случая като митотворчество.

Вярно е, че няма запазени изобразителни документи на очевидци за станалото в Батак през пролетта на 1876; но то е превъзходно документирано в текстове на чужденци свидетели на неговите „горещи следи“ – и обективността на написаното от тези чужденци никой сериозен учен не оспорва. А в историческите дирения словесните свидетелства като правило се ценят много повече от изобразителните, които обикновено са с нисък коефициент на определеност и информативност и обикновено служат главно за илюстриране на написаното.

И още нещо важно в случая – достоверността на едно или друго изображение не е непременна функция от едновременността на неговото създаване с представяното събитие. Например румънската телевизионна революция от края на 1989, която целият свят видя на живо, си беше чист фалшификат. От друга страна обаче, никой не се съмнява, че например разстрелите в Мадрид на 3 май 1808, един от които е изобразен върху прочутата картина на Гойа „3 май“, действително са се състояли – макар тя да е създадена шест години по-късно по поръчка на испанското правителство, вследствие предложение от своя автор.

Споменавам произведението на Гойа и в друга, още по-важна, връзка. Най-вероятно към него препраща Зл. Бояджиев със своето „Баташко клане“, репродукция от което стои на корицата на настоящата книга и което е най-талантливата живописна интерпретация на този сюжет. Освен сходната мъченическа атмосфера и видимата прилика между централните фигури в двете картини събитието, което изобразява Зл. Бояджиев, също се е случило на 3 май – само че по стар стил и не през 1808 в Мадрид, а през 1876 в Батак. Това е момент от нахлуването на башибозука в църквата „Света Неделя“, последната крепост на баташките въстаници.

Инак самото Баташко клане – или по-точно последното и най-страшно от поредицата кланета в Батак през май 1876 – става не на 3, а на 4 (16) май.

Струва ми се, че и Априлското въстание, и Батак могат, чрез търсене на връзка между тези два артефакта, успешно да се паралелизират с испанската борба срещу френската окупация през 1808 и благодарение на този контекст да разкрият потенциал за по-мащабно звучене. Освен това „Баташкото клане“ може би „допринася“ за метаморфозата на своя автор, което също е в състояние да подсили както нейната стойност като художествено произведение, така и да изтъкне значимостта на изобразяваното събитие.

Друго световноизвестно произведение на живописта, от което се чувства определено влияние върху „Баташкото клане“, е „Свободата, която води народа“ на Дьолакроа. Такава успоредица може да отклони настоящите разсъждения в една малко неочаквана посока. Например, както е известно, женската фигура от тази изпълнена със символика картина се смята за една от персонификациите на „Мариана“ – емблемата на френската република. Откъдето – защо ние в несъмнено алегоричната централна фигура на Златю-Бояджиевото „Баташко клане“, която също като развяващата френския трикольор „Мариана“ на Дьолакроа носи националните цветове, да не се опитаме да видим лице на Мати Болгария?

Разбира се, не се наемам да правя цялостен анализ на „Баташкото клане“ – това е работа на изкуствоведите. Все пак бих изтъкнал, че асоциативната верига лесно може да се продължи. Например за паралел на еротичния елемент в откритата гръд на „Мариана“ може да се сметне разголеното момченце, което другата заемаща централното пространство при Зл. Бояджиев майка се опитва да защити. Тук изкушеното око, лесно виждайки цитат на Рембрандовото „Отвличане на Ганимед“, навярно ще разчете и предчувствие за това какво в 1876 е очаквало баташките деца.

Представяните текстове често се застъпват и преливат един в друг. Това, надявам се, ще допринася за единно звучене на сбирката и ще демонстрира поливалентните свойства на избраните теми във фактологичен, структурен и интерпретационен смисъл.

Проф. Илия Тодев

Съдържание на книгата „Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане“

I. Предговор / 5

II. Възрожденознанието днес: предизвикателства и възможности за отговор / 17

III. Възгледът на проф. Марин Дринов за Българското национално възраждане / 28

IV. Бунтарите на прицел (Посттоталитарни проблеми в иконографията на българските националреволюционери / 36

V. Ботев и смъртта / 56

VI. Априлското въстание – най-ярък, най-неподправен и най-драматичен епизод от Българското възраждане / 66

VII. Априлското въстание – социално-класови и социално-психологически измерения / 73

VIII. Баташкото клане – мит или история? / 80

IX. Пътят към Екзархията или как в 1868 издигнахме лозунг, който днес е девиз на ЕС / 145

X. Екзархията – фактическо начало на модерната българска държавност? / 153

XI. Среща на Васил Левски със Стоян Чомаков? / 162

XII. Васил Левски – българската мечта (Юбилейно-нетрадиционни, проамерикански и революционно-еволюционни ракурси) / 178

XIII. Доклад на граф Игнатиев за Софийския процес от края на 1872 и началото на 1873 / 205

XIV. Една несбъдната любов: граф Игнатиев и България / 208

XV. Резюме на английски / 219

XVI. Приложение

XVI. 1. Извадки от оригиналните текстове на чуждестранните анкетьори и журналисти, посетили Батак през лятото на 1876 / 244

XVI. 2. The Suffuring in Bulgaria (by Henry O. Dwight & the Rev. James F. Clarke (1876) / 244

XVI. 3. Mr. Schuyler’s Preliminary Report on the Moslem Atrocities / 246

XVI. 4. Walter Baring’s Report on the Bulgarian Insurrection of 1876 / 250

XVI. 5. J. A. Macgahan’s Letter to “The Daily News” / 255

XVI. 6. Karl Schneider: Ein bulgarisches Dorf – als grauenvolle Schädelstätte / 274

XVI. 7. Albin Rozet: Réfutation du rapport d’Edib Efendi / 276

XVI. 8. Бележки и позовавания / 280

Творчески колектив на книгата „Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане“

Автор: проф. Илия Тодев

Научен редактор: Николай Поппетров

Коректори: Елена Алекова, Магда Георгиева

Подготовка за печат: Елена Алекова

Дизайн на корицата: Петър Добрев

Печат: „МУЛТИПРИНТ“ ООД

Детайли за книгата „Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане“

Име на книгата: „Батак 1876 – мит или история? Актуални текстове по Българско възраждане“

ISBN: 978-954-378-098-3

Автор: проф. Илия Тодев

Издателство: ТАНГРА ТанНакРа

Година: 2013 год.

Език: български език, с резюме на английски език

Корици: меки корици

Формат: 16/60/90

Размери: 14.3 x 21.4 см

Страници: 320 стр.

Тегло: 0.250 кг