Меню
Меню
Древните българи – дискусията продължава. Сборник
Сборникът „Древните българи – дискусията продължава“
Избор на език

Древните българи – дискусията продължава. Сборник

Сборникът „Древните българи – дискусията продължава“ прокарва тезата, че най-ранните корени на българите са индоирански, докато алтайските / тюркските инфилтрации се осъществяват в българското общество в района на Кавказ и северно от него едва от V век насетне, много по-късно след като българите са се установили в гореспоменатия район. И докато проучването на процеси, отделни факти и феномени през призмата на индоиранското начало напредва с бързи темпове през последната четвърт век, то защитниците на т.нар. тюркска (хипо)теза за най-древните корени на българите са „в отбрана“. Може би тази книга ще ги провокира за една задълбочена научна дискусия. Дано! Защото от това науката само ще спечели.

  • Език: книгата е издадена на 2 езика: български и английски език
  • Корици: меки корици
  • Размери: 16.5 x 23.5 см
  • Страници: българското издание на книгата е със 152 стр.; английското издание на книгата е със 144 стр.
  • Автор: авторски колектив
  • Издателство: ТАНГРА ТанНакРа
Моля, първо изберете разновидност.
12,00 лв. В наличност
Стара цена:
Спестяваш:
Продуктът е изчерпан
В наличност

Безплатна доставка за всички поръчки на стойност над 99 лв. | Онлайн книжарница ТАНГРАБезплатна доставка

Безплатна доставка за всички поръчки на стойност над 150 лв. и фиксирана цена на доставката от 6 лв. за всички останали поръчки (на територията на Република България).

Можете да заплатите Вашата поръчка по банков път или с наложен платеж (пощенски паричен превод) | Онлайн книжарница ТАНГРАБързи и сигурни плащания

Вие избирате как да заплатите Вашата поръчка - по банков път или с наложен платеж (пощенски паричен превод).

14 дни право на връщане | Онлайн книжарница ТАНГРА14 дни право на връщане

Можете да върнете закупения от Вас продукт до 14 дни от датата на доставка. Продуктът трябва да бъде със запазен търговски вид.

Въведение на сборника „Древните българи – дискусията продължава“

Нека в началото още отбележа, че сборникът „Древните българи – дискусията продължава“ бе замислен през 2011 г. като една (поредна всъщност) покана към научната общност в България, а и по света, да мислим (пра)българската етногенеза, както и всички произтичащи от нея политико-културни феномени, освободени от наличните клишета и преди всичко sine ira et studio.

Целта на тези въвеждащи думи е в една по-свободна форма да акцентират на факта, че (индо)иранското начало на (пра)българите е отдавна постулирано – кога с повече, кога с по-малко успех – в българската историография, както и да демонстрират някои основни виждания на съставителя на този сборник относно най-ранната етногенеза на нашите предци. Струва ми се, че и публикуваните в този сборник текстове достатъчно добре илюстрират тези предварителни намерения както на съставителя, тъй и на участниците в сборника.

Търсенията в българската историография в посока иранство и индоиранство имат стара история. Точно преди век, през 1913 г., Д. П. Даскалов представя (пра)българите за „потомци на царствените скити и сармати“, т.е. на северните иранци от евразийската степ, макар че – съвсем разбираемо днес – редица от неговите построения и анализи от гледна точка на съвременната наука трябва да се отхвърлят като изцяло некоректни (Димитров 1913). Димитър Съсълов през 1936 г. заговорва за Таримския басейн и пространството около Тиеншан като прародина на т.нар. от него хунори и на българите (Съсълов 1936); това е онзи регион, до който достигат най-източните клонове на индоиранските народи (тохари/юечжи, усуни и т.н.). Тези двама автори впоследствие намират и свои адепти, и откровени противници, особено след средата на XX в.

Ирански елементи в българската етногенеза, на основата на анализи върху изкуството и архитектурата на Дунавска България, допускат между двете световни войни и Кръстю Миятев (Миятев 1930, 139 – 182), и Андрей Протич (Протич 1926/27, 211 – 235), макар и да не се занимават целенасочено с нея.

Станчо Ваклинов в края на 60-те години на XX в. също обръща внимание на изкуството и архитектурата на иранския изток като решаващ фактор за формирането на т.нар. аристократична култура в предхристиянска България (Ваклинов 1967/68, 125 – 162), но не отива отвъд тази най-обща концепция и констатация, което личи и в основния му труд „Формиране на старобългарската култура VI – XI век“ (Ваклинов 1977).

Веселин Бешевлиев също в края на 60-те години на миналия век заговорва за „ирански елементи у първобългарите“ (Бешевлиев 1967, 237 – 248), но в своите основни съчинения върху (пра)българите (Бешевлиев 1981; Бешевлиев 1992) остава верен на тезата за обвързаността на последните с народите от тюркоезичната общност.

В средата на 80-те години на XX в. Петър Добрев постави началото на новия и вече засилен интерес към иранското начало в най-ранната етногенеза на (пра)българите. Още с първата си книга, излязла през 1986 г., той предложи тезата, че тяхната прародина е в поречието на реките Амударя и Сърдаря, сред иранскоговорещите етноси на този регион, една теза, която той доразви в поредица от книги през следващия четвърт век (Добрев 1986; Добрев 1991; Добрев 1994; Добрев 1995; Добрев 1998; Добрев 2001 и др.).

Покойният Рашо Рашев през първата половина на 90-те години на миналия век също предложи по-различна теза от дотогава битуващата в официалната българска историография – че обикновеното население в (пра)българските политически формации преди 681 г. около Черно и Азовско море е с късносарматско потекло, т.е. ираноезично (Рашев 1993, 23 – 34; Рашев 29 – 34).

Цветелин Степанов през 90-те години на миналия век, а и през първото десетилетие на настоящия (вж. например Степанов 1999; Степанов 2003, 11 – 94; Степанов 2008), предложи също индоиранска хипотеза за най-ранния произход на (пра)българите, ситуирайки ги в пространството на Средна Азия на север/северозапад от Памир – Хиндукуш.

По специфичен начин стоят изследванията на Атанас Стаматов и на Петър Голийски (вж. техните текстове в този сборник) през последните 15-ина години, които, акцентирайки на арменски и на други писмени източници, показват ранните (пра)български поселвания в земите на юг от Кавказката планинска верига в Армения. Те по косвен път допринасят за изясняването на иранските корени на тези ранни български преселници в западна посока, тъй като алтайските етноси нахлуват в Задкавказието далеч след II – III в. сл.Хр., откогато, според тези двама автори, могат да се датират първите поселвания на (пра)българско население в Задкавказието (вж. Стаматов 1997; Голийски 2006).

Съвсем наскоро Живко Войников издаде своята книга „Произход и преселения на древните българи (В търсене на нов поглед върху стария въпрос)“ (Войников 2013), в която са представени както нови интерпретации, тъй и добре познати вече тези и анализи (в руслото на Д. Съсълов, П. Добрев и Ц. Степанов) за изначалното позициониране на (пра)българите сред ираноезичните народи в междуречието Амударя и Сърдаря и на изток до Тиеншан.

С оглед на прецизността, струва ми се необходимо тук да се спра съвсем накратко на трите основни тези през последните 20-30 години, като разгледаме древните ирански начала в (пра)българската етногенеза, постулирани от автори, работещи (или работили) в академични институции. Първата е на П. Добрев, който приема, че (пра)българите са древни иранци от Средна Азия с етногенеза при Памир; остават си иранци и във всичките векове след тяхното идентифициране там, както и при идването им в Югоизточна Европа.

Основната теза на Р. Рашев е, че (пра)българите се формират като етно-политическа цялост едва в района на север от Кавказ от смесица от тюркски аристократи и от късносарматско (редови поданици) население, говорещо северноирански диалекти (последно вж. Рашев 2008).

Основната теза пък на Ц. Степанов изглежда по следния начин: (пра)българите се оформят като различим етнос в Средна Азия, говорят в началото най-вероятно индоирански езици, като в географски план тяхното позициониране може да се определи най-общо в пространството между днешна Западна Монголия и Източен Казахстан, и в поречията на реките Сърдаря и Амударя (т.е. с ядро в земите на днешните Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан). Изначално сме индоиранци (сходства се търсят с такива етноси, каквито са т.нар. средноазиатски саки, както и с аси и алани, с усуни и тохари (юечжи), но след 60-те години на V в. вече в пределите северно от Кавказкия хребет и в днешен Дагестан на няколко вълни се заселват алтайски етноси (огури, оногури, сарагури, савири и др.), част от които влизат впоследствие в пределите на Кубратова България и така се създава – за първи път в тези райони – един смесен ирано-алтайски етнически масив. Засилената тюркизация на тези региони, която всъщност би трябвало по-скоро да се нарече куманизация, е едва през XII – XIII в., но въпреки всичко, независимо от натиска на алтайскоезичното население и през следващите векове (срв. и монголските нашествия в региона след 1220-те г.), там, от двете страни на хребета в централен Кавказ, оцеляват и до днес ираноезичните осетини, наследници на древните аси и алани.

Струва ми се, че трябва да се имат предвид няколко основни постулата, когато се стремим да определим спецификите на ранната етногенеза на (пра)българите през призмата на индоиранското начало. Те са както от общотеоретично естество, тъй и свързани и произтичащи от конкретните извори от съответната епоха:

1) Липсват (поне към момента) данни за наличие сред (пра)българите на добре известната триада на властта в Тюркските каганати, а именно каган/хаган – ябгу – шад, като вместо нея в първите десетилетия на IX в. в Дунавска България срещаме канасубиги – кавхан – ичиргу боил; в това отношение (пра)българите стоят по-близо до аварите, а не до тюрките.

2) Липсва и сериозен брой лични имена на владетели и аристократи в България преди покръстването, които да се срещат в тюркска среда (на двата тюркски каганата и този на уйгурите, т.е. в епохата между 50-те години на VI в. и 744 г.). Вместо тях имаме много по-често съвпадения с такива от Сасанидски Иран или изобщо в иранския кръг народи (вж. изследвания на В. Бешевлиев, Иван Дуйчев, П. Добрев, Ц. Степанов и др.) (вж. тук статията на Александър Мошев).

3) В рамките на религиозните вярвания сред (пра)българите липсват данни за почитане на Тенгри, Умай, Ерклиг, Улген и др. основни за тюрките божества и тази липса е видима както в оригиналните (пра)български надписи върху камък от периода между началото и средата на IX в., тъй и във фолклора (последно вж. Степанов 2012, 5 – 32). Вместо това храмовете от езическата епоха в Дунавска България са по своята планова концепция копие на иранските храмове на огъня (вж. в този сборник статията на Тодор Чобанов), макар че какъв точно култ е изповядван в тях, все още е въпрос на дебати (дали не е свързан и със слънцето като субститут на небето?) (вж. относно религиите и вярванията материала на Александър Алексиев – Хофарт, както и този на Борис Живков в този сборник).

4) В процентно отношение титлите с (пра)български произход в Дунавска България не показват абсолютна доминация на тюркските такива. Понякога пропускаме твърде важен детайл, а именно, че нерядко последните са заимствани от иранския свят на Средна Азия, т.е. не биха могли да се етимологизират на тюркска почва. Това е ясно показано и в последното до момента изследване на този проблем от Татяна Славова (Славова 2010), макар че е демонстрирано още през 90-те години на миналия век от автора на тези редове (вж. в този сборник статията на Цветелин Степанов), а в отделни случаи и от П. Добрев. Изводът, който се налага тук, е следният: (пра)българите адаптират някои страни от държавно-политическата система на степните каганати (Pax Nomadica), което се обяснява с естествената им географска среда след края на V в., както и с попадането им след 60/70-те години на VI в. в зависимост от двата каганата, тези на аварите и на тюрките. Но това не означава да отъждествим българите с тюрките, защото в изворите от Ранното средновековие между тях не е поставян знак за идентичност. Така че тезата на Р. Рашев – че (пра)българите преди идването на Аспарух в Югоизточна Европа са били ръководени от тюркска аристокрация, докато само обикновеният народ е бил съставен предимно от т.нар. късни сармати (т.е. от племена, говорещи северноирански диалекти) – също търпи критика, тъй като в тези степни и гористо-степни формации през Ранното средновековие езикът изобщо няма водещата роля при политогенезата, както съм писал многократно през последните две десетилетия; значение има само това доколко даден род (или съответно племе) е по-близо или по-далеч в йерархията спрямо племето (и съответно рода) на харизматичния лидер на дадената политическа формация. Зависи и от това дали даденото племе е било покорено, или доброволно се е присъединило към лидера, стремящ се към организиране на съответния Pax (степна империя). През последните години антропологията даде твърде много доказателства тъкмо в тази насока и те не могат да се пренебрегват с лека ръка. Така че далеч по-вероятно е да видим в нашите предци северно от Кавказ и край Черно и Азовско море смесица от предимно (северно- и източно-) ирански етноси и такива от алтайското езиково семейство, които са се адаптирали към политическия модел, наложен след 60/70-те години на VI в. от авари и тюрки в този дял от Европа, без това да означава, че (пра)българите са изначално от алтайски (и тюркски в частност) произход. За да се докаже последното твърдение, необходимо е да се потвърди с недвусмислени данни наличието на алтайци в района на Кавказ и северно от него преди III в., което към момента не изглежда възможно. До голяма степен такива политически формации със „смесени“ етноси са били присъщи и на Западна Европа през епохата преди VIII в. Само един пример ще посоча тук за илюстрация, този на лангобардите в днешна Италия. Техният прочут историк Павел Дякон твърди, че в края на 60-те години на VI в. (568 г.?), водени от крал Албоин, на Апенините са се преселили не само собствено лангобарди, но и норици (т.е. жители на бившата римска провинция норикум), гепиди, саксонци, българи и др. (Павел Дякон 2011, кн. II. 8, с. 49: „Когато крал Албоин с цялата си войска и народа си, [който представлявал] едно смесено множество, достигнал пределите на Италия...“).

Ако пък трябва да говорим за „тюркизация“ на изначалните българи, каквато мисъл може да се срещне у някои автори, то е необходимо да си отговорим на въпроса дали такава е възможна през VI - VII в. в района на Кавказ предвид факта, че за тюркизация на Средна Азия се говори едва от VIII – IX в. насетне, а там именно тюрките налагат своето трайно господство. Такова няма в района на север от Кавказ, тъй като тюркската власт (по-скоро контрол) там оцелява едва в рамките на две поколения, между 70-те години на VI в. и най-късно до 630 г. Подобен срок е недостатъчен за тюркизиране на тамошните племена.

Интересно е да се отбележи, че подобно адаптиране към местните римо-византийски традиции (пра)българите осъществяват и след идването си на Балканския полуостров, като процесът на постепенна интензификация в тази насока се наблюдава от времето на Крум насетне, за да се достигне вече до пълно копиране на редица политически институти на Византия през Второто българско царство. Това обаче не прави българите ромеи, нито пък техния произход – изначално римски. Всъщност, подобно адаптиране към римското политическо наследство наблюдаваме и при готите и особено при франките след 800 г. За да опише този феномен, някой би се изразил на всекидневен език по следния начин: „Такива са били правилата на играта“ и са оцелявали само онези държави, които са се съобразявали с тези правила.

5) Някои специфики на българската металопластика също показват афинитета на (пра)българската аристокрация към елитарното изкуство на Сасанидски Иран и това на ателиета в ираноезичните региони на Средна Азия (преди всичко древната и ранносредновековна Согдиана), наред с вкусове, типични за Великата степ, където се преплитат и иранско, и алтайско, а така също и византийско (вж. тук статията на Оксана Минаева).

6) Не на последно място, отдавна вече и авторът на тези редове, а и други изследователи, са обръщали внимание, че и до днес българинът / българката се самоидентифицира посредством личното местоимение за първо лице „аз“ (диалектни варианти „ази“, „язе“), което е иранско по своя произход.

Крайният извод относно етногенезата на (пра)българите, техните вярвания и култове, естетически търсения и вкусове и т.н. и т.н., който би могъл да се мисли и като покана за дискусия, може да се представи в синтезна форма по следния начин: в своето изначалие (пра)българите не са тюрки; в района на север от Кавказ и в черноморския басейн (пра)българите към IV в. са вече сарматизирани нявгашни източни иранци; по-късно там се инфилтрират и алтайски етноси (първи доказано алтайскоезични люде тук са вече упоменатите огури, оногури, сарагури и савири, с най-ранна засвидетелствана поява на първите три етнически формации от 60-те години на V в.). Следователно амалгамирането на иранско с алтайско (тюркско) тук се осъществява постепенно от втората половина на V-то столетие насетне, като с оглед на (пра)българската история и култура то е най-вероятно интензифицирано в Кубратова „Велика България“. Когато (пра)българите начело с Аспарух се заселват в днешна Северна България и северно от река Дунав, те са вече народ, който се състои преобладаващо от иранскоговорещи родове и в добавка към тях – от родове, говорещи алтайски диалекти. Всъщност точно така изглежда и етническата карта на тази част от най-западния дял на евразийската степ към VII в. – тук все още няма доминация на тюркоезични етноси. Тогава защо (пра)българите през VI – VII в. да правят изключение и да бъдат вкарвани в „прокрустовото ложе“ на стриктното иранство или на стриктното тюркство?

Цветелин Степанов

Съдържание на сборника „Древните българи – дискусията продължава“

I. Въведение Автор: Цветелин Степанов / 7

II. Християнизацията сред арменските българи (ранни свидетелства) Автор: Атанас Стаматов / 16

III. В подножието на Елбрус (българите около Кавказ през II – V век според арменските извори) Автор: Петър Голийски / 27

IV. Легендата за Кубрат, превъплъщенията на вълка и заровеното съкровище Автор: Борис Живков / 36

V. Индоирански митологични и религиозни следи в някои древнобългарски паметници Автор: Александър Алексиев – Хофарт / 50

VI. Езическите храмове на Дунавска България Автор: Тодор Чобанов / 66

VII. Наследството на сасанидското изкуство и неговите паралели в българската металопластика през VII – IX в. Автор: Оксана Минаева / 91

VIII. Основните български аристократични титли – (индо)ирански, тюркски или други? Автор: Цветелин Степанов / 119

IX. Нови епиграфски данни за присъствието на българи в Северното Причерноморие, II – V в. Автор: Александър Мошев / 135

Творчески колектив на българското издание на сборника: „Древните българи – дискусията продължава“

Автори: Александър Мошев, Александър Алексиев – Хофарт, Атанас Стаматов, Борис Живков, Оксана Минаева, Петър Голийски, Тодор Чобанов, Цветелин Степанов

Съставител и редактор: Цветелин Степанов

Коректор: Ева Стефанова

Предпечат: „Таралеж“ ЕООД

Печат: „Мултипринт” ООД

Творчески колектив на английското издание на сборника: “The Bulgars: The Discussion Continues”

Автори: Александър Мошев, Александър Алексиев – Хофарт, Атанас Стаматов, Борис Живков, Оксана Минаева, Петър Голийски, Тодор Чобанов, Цветелин Степанов

Съставител и редактор: Цветелин Степанов

Коректор: Ева Стефанова

Превод на английски език: Адриана Момчилова

Предпечат: „Таралеж“ ЕООД

Печат: „Дайрект сървисиз“ ООД

Детайли за сборника „Древните българи – дискусията продължава“

Име на сборника: „Древните българи – дискусията продължава“

Език: книгата е издадена на 2 езика: български и английски език

ISBN на български език: 978-954-378-109-6

ISBN на английски език: 978-954-378-110-2

Автор: авторски колектив

Издателство: ТАНГРА ТанНакРа

Година: 2014 год.

Корици: меки корици

Формат: 70 / 100 / 16

Размери: 16.5 x 23.5 см

Страници: българското издание на книгата е със 152 стр.; английското издание на книгата е със 144 стр.

Тегло: 0.150 кг

Древните българи – дискусията продължава. Сборник

Древните българи – дискусията продължава. Сборник

12,00 лв. В наличност
Стара цена:
Спестяваш:
В наличност
Продуктът е изчерпан
Сравнение на продукти

Сайтът на онлайн книжарница ТАНГРА използва „бисквитки“. Това са са малки текстови файлове, които се зареждат в браузъра ви и се съхраняват на вашето устройство (компютър, лаптоп, телефон, таблет и др.). Използваме ги, за да осигурим нормалната работа на сайта, за да съхраняваме информация за вашите предпочитания, за да ви предложим персонализирано съдържание и реклами, за да можете да използвате функционалности и услуги, предлагани от нашите партньори, за да анализираме посещенията (трафика) на сайта ни и др.

Натиснете бутона „Приемам всички бисквитки“, за да разрешите използването на всички бисквитки, или използвайте бутона „Нacтpoйки на бисквитките“, за да зададете вашите предпочитания.

Научете повече за използваните от нас „бисквитки“ в Политиката ни за поверителност и Политиката ни за използване на „бисквитки“.