В тази книга са систематизирани за първи път надписите, оставени от древните българи на техния собствен език в трите държави, създадени от тях в Европа – Старата Велика България, Аспарухова България и Волжка България. Това е един рядък вид научни находки, за който са мечтали много поколения български учени през XIX и XX в., но който беше открит и събран едва през последните 50 години.
В течение на почти два века изследователите, които проучваха българското минало не разполагаха с никакъв свързан надпис на езика, на който са говорили създателите на българската държава. Всичко, което се знаеше за езика на древните българи през този период, се състоеше от двадесетина дворцови титли и звания, открити в гръцките надписи, и от няколко календарни изрази, намерени в Именника на българските канове. Поради това изследванията в тази област оставаха дълго време неизбежно на етапа на преднауката. Липсата на свързани текстове на езика на древните българи беше превърнала този прочут някога народ в една голяма научиа загадка и затова, когато в 1946 г. най-после беше открит първият цялостен надпис на древнобългарски език (Преславският надпис), това донесе не само огромна радост, но и голяма научна изненада. Намирането на този първи надпис изведнъж показа, че древнобългарският език трудно може да бъде класифициран в рамките на тюркски- те или алтайските езици и тази нова ситуация най-точно беше изразена от френския учен Ж. Дени, който, анализирайки този единствен по онова време пряк древнобългарски текст, писа: ..Човек се пита даже за момент дали това не е някакъв непознат език, примесен с тюркски думи“*.
Откриването дори само на един надпис на езика на Аспарух създаде нова проблемна ситуация в науката. А след този първи надпис българските археолози и палеографи попаднаха и на множество други ценни находки, оставени директно на езика, на който са говорели българите на Кубрат и Аспарух. Така с течение на времето се натрупа един значителен по обем материал, който стана повод за написването на това комплексно проучване.
В първия раздел на книгата се разглеждат надписите на древнобългарски език, оставени в по-старата българска земя – Кубратова България.
Във втория раздел се разглеждат надписите на древнобългарски език с гръцки букви на територията на Аспарухова България. За тяхното разкриване допринесе трудът на множество учени и особено на най-изявения български палеограф – чл.- кор. Веселин Бешевлиев. Почти всички надписи от този тип са снабдени тук за първи път и с превод.
В трети раздел са представени надписите на древнобългарски език с кирилски букви, които са едно ново попълнение в българската епиграфика, разкрито през последните две десетилетия.
А в четвърти раздел читателят ще намери друг вид неизвестни доскоро находки – надписите на древнобългарски език, оставени във Волжка България през най-стария период от нейната история – УП-Х век.
За обработката на лошо запазените надписи бяха приложени редица нови технически средства, свързани с компютърната техника, които позволиха да се разшифроват някои трудно четливи и неразбираеми доскоро пасажи от тях. При превода на надписите специално внимание е отделено на езиците, които се говорят в районите, обитавани от древните българи преди преселението им на Балканския полуостров и особено в земите на древната Балхара край Памир и Хиндукуш и в долината на Булгар чай на изток от Кавказ.
В заключение ще отбележим, че с термина древнобългарски език тук се нарича навсякъде езикът на създателите на българската държава, които са известни на територията на Европа още през втори век. Същевременно въведеният в България през IX в. нов църковен и държавен език, възникнал на базата на говорите на българските славяни, ще бъде наричан с термина старобългарски език, който вече широко е възприет от световната наука.
Въпреки привидната външна прилика на тези два основни термина всеки от тях има своя различна качествена определеност. Древиобългарският език е езикът на българите на Кубрат и Аспарух, който се е говорил на територията на Кубратова България още през П-Ш век, т.е. в древността. А старобългарският език в хро- нологично отношение е един от най-ранните средновековни езици в Европа, който по своите времеви характеристики ясно се различава от древнобългарския език.
Ако се подредят в точен ред езиците, които са носили характер на държавни езици в България от създаването й до наше време, ще се получи следната тричленна поредица: древнобъл- гарски език – езикът, пренесен от старата държава на Кубрат; старобългарски език, който се утвърждава през средновековието, и новобългарски език – съвременният български език.
В света са познати и други държави, които са имали различни държавни езици в различните епохи, като се почне от Акадско го царство (в което държавен език е бил отначало шумерският, а след това – акадският) и се свърши със съвременен Афганистан, в който доскоро държавен език беше езикът дари, известен и като фарси-кабули, но напоследък за държавен език беше провъзгласен и местният език пушту.
Ето защо фактът, че в България през различните исторически епохи е имало различни държавни езици не е някаква па- радоксална особеност, а резултат от специфичното развитие на българската държава през вековете. Големият проблем пред българската наука е да осъзнае тази реална ситуация и със съшия жар, с който през последните два века изследваше въведения в края на IX в. старобългарски език, да започне да изучава по-стария държавен език на България – езикът, донесен от Ас- паруховите българи и просъществувал като официален държавен език през целия първи период от развитието на българската държава (края на VII – края на IX в.). Потребността от грижливото изследване на епиграфските паметници, оставени на този доскоро неизвестен език, е свързана и с това, че той е бил държавен език и на предишното българско царство – Старата
Велика България, създадена според най-стария български летопис – Именника на българските канове още през II в. В този контекст езикът на древните българи се оказва един от най-ста- рите държавни езици в Европа и е време да привлече към себе си вниманието на по-широк кръг български учени. Защото пред нас е едно огромно и все още недостатъчно изследвано българско историческо достояние.
Автори на отделните части на книгата са, както следва:
Раздел I, II, III (без т. 3.2.4.) и IV – ст.н.с.д-р Петър Добрев; Раздел III (т. 3.2.4.) – ст.н.с. д-р Милена Добрева
Компютърната обработка на епиграфските находки извърши ст.н.с. д-р Милена Добрева.
Автор: ст.н.с. д-р Петър Добрев, ст.н.с. д-р Милена Добрева
Категория: История и Културология, Знаци и Символи, История на България
Година на издаване: 2001 г.
Брой страници: 289
Размер: 164.40×23.50 см.
ISBN: 9549942260
ДРЕВНОБЪЛГАРСКА ЕПИГРАФИКА