ДРЕВНОБЪЛГАРСКА ЕПИГРАФИКА

В тази книга са систематизирани за първи път надписите, оставени от древните българи на техния собствен език в трите държави, създадени от тях в Европа – Старата Велика Бълга­рия, Аспарухова България и Волжка България. Това е един ря­дък вид научни находки, за който са мечтали много поколения български учени през XIX и XX в., но който беше открит и съб­ран едва през последните 50 години.

В течение на почти два века изследователите, които про­учваха българското минало не разполагаха с никакъв свързан надпис на езика, на който са говорили създателите на българс­ката държава. Всичко, което се знаеше за езика на древните бъл­гари през този период, се състоеше от двадесетина дворцови титли и звания, открити в гръцките надписи, и от няколко ка­лендарни изрази, намерени в Именника на българските канове. Поради това изследванията в тази област оставаха дълго време неизбежно на етапа на преднауката. Липсата на свързани текс­тове на езика на древните българи беше превърнала този про­чут някога народ в една голяма научиа загадка и затова, когато в 1946 г. най-после беше открит първият цялостен надпис на древнобългарски език (Преславският надпис), това донесе не само огромна радост, но и голяма научна изненада. Намирането на този първи надпис изведнъж показа, че древнобългарският език трудно може да бъде класифициран в рамките на тюркски- те или алтайските езици и тази нова ситуация най-точно беше изразена от френския учен Ж. Дени, който, анализирайки този единствен по онова време пряк древнобългарски текст, писа: ..Човек се пита даже за момент дали това не е някакъв непознат език, примесен с тюркски думи“*.

Откриването дори само на един надпис на езика на Аспа­рух създаде нова проблемна ситуация в науката. А след този първи надпис българските археолози и палеографи попаднаха и на множество други ценни находки, оставени директно на ези­ка, на който са говорели българите на Кубрат и Аспарух. Така с течение на времето се натрупа един значителен по обем ма­териал, който стана повод за написването на това комплексно проучване.
В първия раздел на книгата се разглеждат надписите на древнобългарски език, оставени в по-старата българска земя – Кубратова България.

Във втория раздел се разглеждат надписите на древнобъл­гарски език с гръцки букви на територията на Аспарухова Бъл­гария. За тяхното разкриване допринесе трудът на множество учени и особено на най-изявения български палеограф – чл.- кор. Веселин Бешевлиев. Почти всички надписи от този тип са снабдени тук за първи път и с превод.

В трети раздел са представени надписите на древнобъл­гарски език с кирилски букви, които са едно ново попълнение в българската епиграфика, разкрито през последните две десети­летия.

А в четвърти раздел читателят ще намери друг вид неиз­вестни доскоро находки – надписите на древнобългарски език, оставени във Волжка България през най-стария период от ней­ната история – УП-Х век.

За обработката на лошо запазените надписи бяха прило­жени редица нови технически средства, свързани с компютърната техника, които позволиха да се разшифроват някои трудно четливи и неразбираеми доскоро пасажи от тях. При превода на надписите специално внимание е отделено на езиците, които се говорят в районите, обитавани от древните българи преди преселението им на Балканския полуостров и особено в земите на древната Балхара край Памир и Хиндукуш и в долината на Булгар чай на изток от Кавказ.

В заключение ще отбележим, че с термина древнобългар­ски език тук се нарича навсякъде езикът на създателите на бъл­гарската държава, които са известни на територията на Европа още през втори век. Същевременно въведеният в България през IX в. нов църковен и държавен език, възникнал на базата на говорите на българските славяни, ще бъде наричан с термина старобългарски език, който вече широко е възприет от светов­ната наука.
Въпреки привидната външна прилика на тези два основни тер­мина всеки от тях има своя различна качествена определеност. Древиобългарският език е езикът на българите на Кубрат и Аспа­рух, който се е говорил на територията на Кубратова България още през П-Ш век, т.е. в древността. А старобългарският език в хро- нологично отношение е един от най-ранните средновековни езици в Европа, който по своите времеви характеристики ясно се разли­чава от древнобългарския език.

Ако се подредят в точен ред езиците, които са носили ха­рактер на държавни езици в България от създаването й до наше време, ще се получи следната тричленна поредица: древнобъл- гарски език – езикът, пренесен от старата държава на Кубрат; старобългарски език, който се утвърждава през средновекови­ето, и новобългарски език – съвременният български език.

В света са познати и други държави, които са имали различни държавни езици в различните епохи, като се почне от Акадско го царство (в което държавен език е бил отначало шумерският, а след това – акадският) и се свърши със съвременен Афганистан, в който доскоро държавен език беше езикът дари, известен и като фарси-кабули, но напоследък за държавен език беше про­възгласен и местният език пушту.

Ето защо фактът, че в България през различните истори­чески епохи е имало различни държавни езици не е някаква па- радоксална особеност, а резултат от специфичното развитие на българската държава през вековете. Големият проблем пред българската наука е да осъзнае тази реална ситуация и със съ­шия жар, с който през последните два века изследваше въведе­ния в края на IX в. старобългарски език, да започне да изучава по-стария държавен език на България – езикът, донесен от Ас- паруховите българи и просъществувал като официален държа­вен език през целия първи период от развитието на българската държава (края на VII – края на IX в.). Потребността от гриж­ливото изследване на епиграфските паметници, оставени на то­зи доскоро неизвестен език, е свързана и с това, че той е бил държавен език и на предишното българско царство – Старата
Велика България, създадена според най-стария български ле­топис – Именника на българските канове още през II в. В този контекст езикът на древните българи се оказва един от най-ста- рите държавни езици в Европа и е време да привлече към себе си вниманието на по-широк кръг български учени. Защото пред нас е едно огромно и все още недостатъчно изследвано българ­ско историческо достояние.

Автори на отделните части на книгата са, както следва:
Раздел I, II, III (без т. 3.2.4.) и IV – ст.н.с.д-р Петър Добрев; Раздел III (т. 3.2.4.) – ст.н.с. д-р Милена Добрева

Компютърната обработка на епиграфските находки извърши ст.н.с. д-р Милена Добрева.

Автор: ст.н.с. д-р Петър Добрев, ст.н.с. д-р Милена Добрева
Категория: История и Културология, Знаци и Символи, История на България
Година на издаване: 2001 г.
Брой страници: 289
Размер: 164.40×23.50 см.
ISBN: 9549942260