Увод на книгата „Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието“
Всяко заглавие за родства, сходства и сравнения по територии поставя автора в уязвима позиция. Понякога то извиква напрежение сред четящата научна общност, но най-вече у самия автор, който винаги ще се пита къде точно е истината в „паралелите“. Все пак аз се осмелих да представя този текст с убеждението, че разгледаната тема е едно съществено крило от проблемите за произхода и типа религиозност при старите (ранносредновековни) българи, подложена на всевъзможни – научно- и форумнодискусионни, политикопартийно обосновани, медийни и киноинтерпретации... Да не говорим за „народното“ електронно/интернет пространство, което „чистата“ историческа наука игнорира. То е истински полог на идеи, на ясни и мъгляви мисли, на опити за мислене, борба на чувства, словесни битки – всичко на принципа „кой както може“... Неясни и откъслечно дочути данни творят митове за несъществуваща история по територии, които, разбира се, никой не познава vis-à-vis. С две думи – компенсаторно поле, запълващо огромна кухина, зейнала поради липсата на знания, извори и находки, и научния вакуум по въпроса. Този „примитивен“, но иначе добронамерен граждански ентусиазъм все пак говори за потребност от истината, която няма да се реши само от бюро. Тя изисква усилия, трупани с години познания и опит, който по правило върви по лоши пътища, разни надморски височини, сред опасни насекоми и физически дискомфорт от различно естество. Този списък с несгоди може да се превърне в отделно есе, но то ще накара кабинетните учени да си закупят още по-удобни столове за бюрата.
Темата за етнокултурните и фолклорните паралели (и материални, и духовни) в Балкано-Кавказкото пространство, между Балканите и Поволжието (по-конкретно между българи, чуваши и татари, балкаро-карачаи, осетини и др.), принципно не е нова в хуманитаристиката, но далеч не е разработена пълноценно. Този текст представя тяхното първо тристранно съпоставително изследване на базата на фолклорни материали, подкрепено с писмени и археологически извори. То има своите сериозни исторически основания, на които повярвах и посветих първата си теренна експедиция в Поволжието през 2002 г. Дотогава, с изключение на проучването на Н. Кауфман през 1964 г. в Чгигн, гр. Чебоксари (Чувашия), български етнолог и етномузиколог въобще не беше работил по тези места. Единствената ми опора бяха текстовете, изреждащи многочислени паралели в материалната и духовната култура на Поволжието и на българите на Балканите (в обредната календарна система, в обектите на почитане, в наративите и представите, в традиционната носия и пр.), систематизирани и публикувани от Денисов (1959, 1969). Нямаше българска гледна точка, нито аналитично потвърждение поне на част от тези „прилики“ като родства. И що се отнася до последното, знаем, че духовното и материалното наследство на българите споделят общи черти с тези на другите балкански народи, с Циркумпонтийския регион и дори с традицията на някои средиземноморски култури. Този кръг от родства винаги се предвижда, търси и извежда в анализи на етнолози, културолози, фолклористи. Вече е натрупано значително количество извороведски, етнографски и археологически материал за съпоставително изследване на североизточните припонтийски зони с някои от принадлежащите навътре територии. Тук ще обърнем поглед именно към тези земи и към определени региони на север от тях, познати по-слабо в публичното пространство на Балканите и почти неразработени в българската етноложка наука.
След VII в., придвижвайки се трайно на Балканите, българите се явяват поредния интерактивен фактор между североизточните, северните и западните припонтийски земи. Всъщност Балкано-Кавказкото пространство споделя обща историческа съдба още от епохата на стария свят, а от тези времена Северен Кавказ се родее и с Поволжието. Българското присъствие от Ранното средновековие в тези три изключително горещи и напрегнати контактни зони гради исторически мост – чрез тяхното етнокултурно усвояване, чрез додържавен и държавен тип политически формации. Преди време условно назовах линията на това пространство източноевропейски триъгълник. Съвсем основателно към него може да се добави и названието български, стига неговите очертания да се разбират като условни, отворени обозначения на зони на етнокултурен контакт, които се простират в принадлежащите наоколо територии. Тоест българите като част от голямото семейство от общности и народи в онзи интерактивен коридор, който през Ранното средновековие излъчва и поема идеи, търговски контакти, езикови взаимодействия, слитъчен и монетен обмен, по който преминават божества, музикални инструменти, наративи и по който голяма част от духовния потенциал на средноазиатската култура трайно навлиза в Европа.
„Стъпките“ на българските политически формации в Северен Кавказ и Поволжието могат да се потърсят и като следи в етнокултурната памет на техните наследници (днес с различна степен на българско самосъзнание и представи за наследственост). Но и vice versa! Е, тук някой родолюбив читател сигурно би се зарадвал да види думата „империя“. Той ще бъде разочарован и от липсата на пирамиди, фараони, както и на виденията, че българите са построили Айфеловата кула и други чудеса на света (както пише в някои публикации!). Същият може веднага да затвори тази книга, която не е политически реквием и е далеч от онези националистически интереси, които припознават наблизо и надалеч всичко като свое. Тя няма амбицията да доказва „български произход“ на един или друг компонент в изследваните територии. Предвид народностната пъстрота на ранносредновековните политически формации в Евразия (и не само там), тя е заредена с убеждението, че всяка една традиционна памет е своеобразен синтез от идеи, митообрази, поведенчески модели и пр. и е достойна за уважение. На преден план са изведени ценности във фолклорните култури, които имат преимущество пред „политическите“ – че оцеляват.
Предстои да навлезем в едно съпоставително изследване на традиционната памет и вяра-обредност, чиято основна цел е да изведе сродни духовни и материални равнища в един разширен (и териториален, и времеви) културно-исторически контекст. Подобен подход – на вникване в естеството на родствата в семантичен план, позволява да се разпознае и изнесе паметта на предците „отгоре“, да се осветли и дори да се допълни ненаписаното в писаната история, където старата – предхристиянска и предмюсюлманска, българска религиозност е отразена повече от оскъдно. Тоест дирята на българската „езическа“ вяра може да се потърси като съхранена и пресътворена сред народите, с които българите делят, но и градят съвместно общо културно-историческо минало през Ранното средновековие (чуваши, татари, балкари, карачаи, осетини-алани и др.). Предварително искам да изтъкна, че сред споменатите народи се разпознават общи, паралелно съхранени, по-ниски/древни пластове на традиционната памет, които се излъчват от различни равнища на фолклорните наследства. Именно това предполага тяхното родство в една по-далечна епоха и ги обвързва в един по-широк териториален обхват. Очевидно е, че хилядолетната история на това пространство има своите повече или по-малко изолирани зони и етапи на „консервация“, видими в един недвусмислен субстрат от индоирански и индоевропейски тип религиозност, съхранен във вярата на различни общности чрез различни персонификации и локални обредни прояви. Такъв субстрат може да се предположи като текст и подтекст в някои пластове на погребално-поменната сфера, в музикалния облик на част от песенния фолклор, в епоса, отчасти в календарната обредност и в материалната култура. В него днес не бих търсила конкретен народностен произход, а културно-историческа амалгама и различни назовавания/превъплъщения на сродни идеи. Впрочем етнокултурните и духовните постижения на всеки един народ са достигнати именно чрез способността да се излъчват и възприемат идеи.
Тук естествено възниква въпросът доколко паралелно проявените черти и индоиранските компоненти (някои от тях познати от стари извори) са възприети от култури посредници (например от номадските конгломерати, мигриращи през Ранното средновековие, и сетне от изток на запад) или издават един исторически предходен пласт на традицията. Доскоро не една „древност“ по тези земи се обясняваше със старата класическа теория за родината на индоевропеизма в степите на север от Понта (вж. „българската религиозност...“). Времето на това „генерално решение“ обаче изтече, а както се оказва, подобни съдържания притежават и други, неиндоевропейски народи. Ето защо темата за родствата във фолклорните наследства на днешните българи, чуваши, балкари, осетини-алани и др. е правдиво да се постави така: по-важни са не общите „знаци“ в духовното наследство и обредността, а техните специфични прояви, заложени и мотивирани от ценностната система и вярата, от типа религиозност, която ги е породила и придвижила в паметта на поколенията (като приемственост на идеи, на обредни поведения и др.).
Подобно търсене на изходни модели и памет в традиционни прояви, а също и при археологическите култури принципно предполага две неща: интердисциплинарност и освобождаване от онази историческа напрегнатост, която пречи на научната коректност и на безкористното разпознаване на етнокултурни пластове. И надявам се, е ясно, че което и да било съпоставително изследване на „жива старина“ в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието е обречено, ако се прави по територия между съвременните политически граници на държавите (по Фол, ал. 2004: 49, 64). Това все още е пожелание към татари и чуваши в Поволжието, към някои балкански академични среди и към тези в Северен Кавказ, където войната и днес тече, образно казано, „от кула до кула“. Ами ако някой недобросъвестен съсед си припознае бащиното наследство...
***
Съдържанието на труда и неговото тематично обособяване се обуславя от състоянието и степента на съхраненост на фолклорната традиция на терена, както и от качеството на нейното отразяване в публикациите, предимно от по-старите автори. Тематичните раздели поднасят онези ниши в паметта, чиито съдържания дават възможност за съпоставително изследване и по които може да се съди за някои стари равнища на обредно мислене и представи в разглежданите територии. В цялостното изложение българските материали са застъпени в по-малка степен, като се дава приоритет на слабо познатото и неизвестното за българския читател – от Поволжието и Северен Кавказ. Голяма част от данните са приведени с ясното съзнание, че дават възможност за разнопосочен анализ и тълкуване, че в подобно съпоставително изследване биха могли да се включат и други данни от българска страна и от други балкански фолклорни култури.
В моето изложение са отразени предпоследният и последният етап на фолклорната обредност и култура на чуваши, балкаро-карачаи и отчасти осетини-алани (в периода XVIII–XIX, първата половина на XX в.), така както са описани в ранните и в по-късните публикации, а също и от моите информатори от селата. Забележително е, че през XXI в. някои техни думи „повтарят“ видяното от късносредновековните външни наблюдатели. Емблематични тук са чувашите, които поради официалното си, и то частично покръстване през XVIII в. и по други обективни фактори са съхранили едно ранно равнище на вярата и обредността в относителна пълнота. Именно при тях то се разчита много по-ясно в сравнение с българските и повечето кавказки материали. По тази причина на много места в изследването изходна база на анализите са именно сведенията, събрани сред т.нар. некръстени чуваши – общоприето название на неприелите християнството и исляма. Според последните ми наблюдения сред тях повече от всякога опазването на традиционната култура се свързва със съхраняването на националната идентичност. Това включва повсеместно сформиране на фолклорни групи по селата и тяхното организирано представяне, дейност на неовъзродителни организации и прочее инициативи от този род – с очакваните позитивни и негативни последици. В Северен Кавказ подобно самосъзнание за идентичност на народ и памет имат осетините, които поддържат редица предхристиянски и предислямски календарни и семейни обреди независимо от индивидуалното си вероизповедание. По-слабо това е проявено при балкари и карачаи.
Проучването на Поволжието и Северен Кавказ е дело на руската наука преди и по време на имперския период, а по-късно и на индивидуални представители на локалните култури, чиито издания са предимно рускоезични. Неговото начало потегля от първите наблюдения през XVI в., минава през докладите на руските „географически“ дружества и народоописателни публикации в издания на негово императорско величество и продължава със съветските и руските издания с описателни и аналитични материали. Настоящото изследване не би могло да се осъществи без изучаването на един огромен масив от тази литература, което ми отне години.
Част от представените тук и събрани от мен фолклорни материали са резултат от теренните експедиции в Поволжието: през 2002 и 2012 г. в Чувашия и Татарстан (включително Астраханска област / Прикаспийска низина в източния дял на Европейска русия, 2002 г.); в Северен Кавказ: през 2005 г. в Кабардино-Балкария, през 2010 г. в Кабардино-Балкария, Северна Осетия – Алания, Южна Осетия; в Задкавказието: през 2007 г. в Сакартвело / Грузия. Инициативата и отговорността за тях са лично дело на авторката, осъществено благодарение на финансирането от страна на фондация Stichting Horizon, холандия. Голяма част от приложения илюстративен материал е събрана по време на тези експедиции.
За изграждането на професионалния ми опит допринесе участието ми в три от експедициите „Прародина“, организирани от фондация „ТАНГРА ТанНакРа“ в Средна и Южна Азия: през 2008 г. в Република Таджикистан (включително западните дялове на Памир), Република Узбекистан, Ислямска република Афганистан; през 2010 г. в Ислямска република Иран; през 2012 г. в Ислямска република Пакистан.
Тук е мястото да изкажа своята благодарност на всички, които оказаха съдействие за появата на този труд – на колегите в научните институти извън България, на нашата научна общност и моите колеги от ИЕФЕМ, на сътрудниците от Издателството на БАН и на фондация „ТАНГРА ТанНакРа“.
Най-топла благодарност изказвам на всички носители на традиционната култура, много от които ме приеха като роднина и които пяха, разказваха и споделяха с мен своята памет!
Съдържание на книгата „Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието“
I. Уводни думи / 7
II. Териториите на Северен Кавказ и Поволжието. Кратък исторически преглед / 13
III. Българската религиозност през Ранното средновековие. Постановка на проблема / 103
IV. Върховен бог, богове и божества – фолклорни представи и обредност / 144
V. Туръ и Киремет – двойка богове творци при чувашите / 144
VI. Върховният Тейри при балкари и карачаи / 165
VII. Сакрални постройки и светилища / 179
VIII. Погребално-поменна сфера / 191
IX. Гробни съоръжения / 193
X. Фолклорни представи и обредност / 231
XI. Кавказкият Чопа / Цопай и балканският Калуш / 271
XII. Музикално фолклорно наследство в Северен Кавказ и Поволжието / 304
XIII. Среброто в женското фолклорно облекло. Етнокултурни паралели / 348
XIV. Илюстрации / 385
XV. Заключение / 453
XVI. Библиография / 458
XVII. Съкращения / 497
XVIII. Резюме на руски език / 499
XIX. Резюме на английски език / 504
Творчески колектив на книгата „Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието“
Автор: проф. Ружа Нейкова
Редактор: Мила Вълкова
Коректор: Светла Иванова
Предпечат: „Таралеж“ ЕООД
Печат: „МУЛТИПРИНТ“ ООД
Детайли за книгата „Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието“
Име на книгата: „Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието“
ISBN: 978-954-322-824-9 / 978-954-378-133-1
Автор: проф. Ружа Нейкова
Издателство: книгата е съвместно издание на ТАНГРА ТанНакРа и Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“
Година: 2015 год.
Език: български език, с резюме на английски и руски език
Корици: меки корици
Формат: 16/70/100
Размери: 16.2 x 23.5 см
Страници: 520 стр.
Тегло: 0.350 кг
Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието