Изглежда невероятно, но е факт. Най-голямото постижение на християнската цивилизация в Източна Европа – създаването на славянската писменост и богослужение на славянски език – е един от най-слабо осветените от историографията въпроси. Независимо от близо двадесетте хиляди статии, студии и монографии, публикувани през последните пет века на тази тема. Независимо от изключителните по значение последици в историческото развитие на южните и източните славяни, а и на цялото човечество, които има този факт. Действително (тъй като християнството е единствената религия, която ежедневно се практикува чрез писменото слово) разпространението му от Адриатика до Тихия океан и от Антарктида до Хиндокуш се дължи на идеята на двамата солунски братя Св. Св. Кирил и Методий това да става на роден език.
Наистина все още се водят спорове по фундаментални въпроси, свързани с живота и делото на Св. Св. Кирил и Методий – въпроси, свързани с изясняване на произхода им; с мотивите, тласнали ги към създаване на азбуката; кои са сподвижниците им Климент и Наум – кротки византийски или моравски монаси, или близки сътрудници на българския цар Борис I. И въобще, къде е мястото в цялата тази работа на този велик българин, обявил християнството за единствена религия в държавата си, заемаща тогава територията на Югоизточна и голяма част на Централна Европа. Пасивен наблюдател на събитията, ловко възползвал се в един момент от представилия му се случаен късмет (идването на Климент и Наум в България), за да реши един тревожещ го държавен проблем – богослужението на гръцки език, заплашващ с ерозия народа му? Или генератор на идеята за славянска писменост, застанал зад нея в течение на десетилетия – от раждането на идеята до пълната й реализация – обявяването й в 893 година за официален език в Българската държава и църква?
Споровете ни по всички тези въпроси идват от крайната оскъдица на изворни сведения за хората и събитията около създаването и налагането на славянската писменост. В считаните за по-сигурни и по-точни византийски истории и хроники, информацията за Кирил и Методий, за Борис I и за други участници в събитията, липсват или са крайно оскъдни. В българските им аналози, от които по принцип в резултат на петвековната доминация на една ислямска държава в българските земи са оцелели жалки остатъци, също няма почти нищо по въпроса. Практически главните ни източници и в миналото, и днес остават житията на солунските братя и на учениците им. Но още в първи курс студентите научават, че житията са най-ненадежден източник за исторически дирения, че в тях зрънцата историческа истина са винаги обвити с характерната витиева мъгла на византийското красноречие, от която рационалния учен трудно може да разбере къде е истината, къде благородната измислица, къде библейската аналогия.
Нови писмени източници в архивите и библиотеките по света (отдавна проучени внимателно от историците), които да хвърлят неочаквана и решителна светлина по въпроса, едва ли повече някога ще се намерят. Някой епиграфски паметник, изровен от лопатата на археолозите или багер на строители, остава единствения шанс да научим нещо повече и за Кирил и Методий, за Климент и Наум, за Борис I. Но и той едва ли ще бъде в състояние да хвърли окончателна светлина върху всички интересуващи ни проблеми.
Очевидно диренията трябва да продължат в източниците, с които разполагаме – житийните разкази, въпреки крайната несигурност на сведенията в тях. Много учени смятат, че ядра исторически реалии са останали неоткрити, а други вече анализирани сведения се нуждаят от нова интерпретация. Това е единствения начин за сега да получим нова убедителна информация върху интересуващите ни проблеми, свързани с дейността на Кирил и Методий.
Тези мисли очевидно са споделяли Ангелика Хофер фон Сулмтал и Михаил Маргаритов – двама български историци, живеещи от десетилетия в Германия, заели се с анализа на сведения в житийните източници. Няма да разказвам съдържанието ла това прекрасно изследване, за да не развалям удоволствието на читателя сам да се запознае с него. Строго спазвайки правилата на научния и историографски анализ и синтез, с български патос и немска прецизност, авторите установяват нещо, което мнозина подозираха, но не успяха да намерят до сега убедителни доказателства. А те са на първо място българския произход на Кирил и Методий – внуци на висш български аристократ, емигрирал във Византия в края на VIII век; датата на създаването на азбуката – 855 г., което автоматично доказва, че тя е създадена за българските славяни и най-вероятно за държавата България.
Не се и съмнявам, че някои учени (сред тях включвам и себе си) ще приемат заключенията на Ангелика Хофер фон Сулмтал и Михаил Маргаритов. Други ще оспорят част от тях. И това е може би най-хубавото, тъй като позамрялата в последните години дискусия в кирилометодиевистиката ще се оживи и ще раздвижи научните дирения.
Ст.н.с. д-р Божидар Димитров
Автори: д-р Михаил Маргаритов и Ангелика Маргаритоф-Хофер Едле фон Сулмтал
Година на издаване: 1999 г.
Брой страници: 80
Корици: меки
Език: български
ISBN: 954-9717-10-0
Последно разгледани
ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ